— Ясно — промърмори Виктор, пресегна се и хвана ръката на Джинджър. — Трябва да си поговорим! — изръмжа й сдържано. — На спокойствие зад палатките.
— Ако си въобразяваш, че вече дори за миг ще остана насаме с теб…
— Чуй ме — сега не е времето да се държиш като…
Тежка длан се настани върху рамото на Виктор. Туловището на Детритус засенчи половината свят.
— Гусин Диблър не иска никой да се размотава. Всички ще стоят, където им е рекъл гусин Диблър.
— Голям досадник си, честно казано — изтърси Виктор.
Детритус го озари с многокаратова усмивка.14
— Гусин Диблър ми рече, че можело да ме направи вицепрезидент.
— И за какво по-точно ще отговаряш? — заяде се Виктор.
— За другите вицепрезиденти.
Гаспод, Кучето — чудо, заръмжа едва чуто. Камилата, която дотогава безцелно зяпаше в небето, пристъпи встрани и изведнъж ритна свирепо. Кракът й уцели трола в кръста. Детритус изохка. Гаспод излъчваше удовлетворена невинност.
— Хайде — мрачно настоя Виктор, — докато той още търси с какво да прасне камилата.
Седнаха на сянка зад палатките.
— Преди всичко искам да знаеш — неприветливо промълви Джинджър, — че никога през живота си не съм се изтягала сластно.
— Можеш да опиташ поне веднъж за разнообразие — разсеяно отрони Виктор.
— Какво?!
— Извинявай. Разбери, нещо ни е накарало да играем така. Аз не умея да въртя меч. Само го размахвам непохватно. Ти какво почувства?
— Нали знаеш какво е, когато нечий глас те сепне и се окаже, че сънуваш с отворени очи?
— Все едно собственият ти живот потъва някъде, а нещо друго заема мястото му.
Помълчаха замислено.
— Според теб дали е свързано някак със Света гора? — престраши се да попита момичето.
Виктор кимна, изведнъж се метна и тупна върху Гаспод, който ги дебнеше наблизо.
— Квик — каза уплашено кучето.
— Ей, внимавай в картинката! — засъска му Виктор. — Няма да търпя намеци и увъртания. Казвай какви странности си забелязал в нас! Иначе те чака Детритус. Ще те поднеса с горчица.
Кучето се гърчеше в ръцете му.
— Защо ли не ти сложим намордник?… — размечта се Джинджър.
— Не съм опасен! — изхленчи Гаспод и безпомощно зарови лапа в пясъка.
— Според мен е трудно да се измисли нещо по-опасно от едно говорещо куче — възрази Виктор.
— Същински ужас — подкрепи го момичето. — Не се знае какво може да изтърси и пред кого.
— Видяхте ли, а, видяхте ли? — печално проточи Гаспод. — Знаех си, че ме чакат само неприятности, щом се издам, че говоря. Това не бива да сполетява едно куче.
—
— Е, добре, де. Макар че каква ли полза ще има? — измрънка Гаспод.
Виктор отпусна мускулите си, кучето седна на задни лапи и отръска пясъка от себе си.
— Бездруго нищо няма да ви влезе в главите — изръмжа недоволно. — Друго куче веднага ще чатне, ама не и вие. Щото опира до родовата памет, ако схващате. Също като с целувките. Вие ги познавате, аз — не. Няма ги в кучешкия опит. — Гаспод навреме долови предупреждението в очите на Виктор и се отказа да разнищва темата. — Важното е, че и двамата все едно сте си на мястото тук. — Понаблюдава ги и изтъкна: — Ето, убедихте ли се? Казах ли ви, че не разбирате? Това е… това е като с територията при кучетата. Личи ви, че трябва да сте тук. Почти всички други са чужди на това място, но не и вие. Ъ-ъ… Нали знаете, че като отидете на ново място, някои кучета ви лаят? Не е само заради миризмата, ами защото си е очевадно, че идвате от другаде. Нали и някои хора се дразнят, като видят окачена накриво картина? Горе- долу това е, но още по-зле. Като ви гледам, ми е ясно, че сега трябва да сте
Позяпа ги още малко и прилежно си почеса ухото.
— Ех, че гнус — изръмжа накрая. — Мога всичко да ви обясня на кучешки език, ама вие ме чувате на човешки.
— Звучи ми малко мистично — сподели Джинджър.
— Два-три пъти спомена нещо за очите ми — напомни Виктор.
— Ъхъ, не отричам. Поглеждал ли си скоро очите си? Питам и вас, госпожице.
— Вече ръсиш тъпотии — укори го Виктор. — Как да погледна собствените си очи?
Гаспод тръсна глава.
— Ами вижте се един друг — предложи, без да се смути.
Те неволно се спогледаха.
Мигът се проточи. Гаспод се възползва от паузата, за да препикае шумно едно от колчетата на палатката.
По едно време Виктор промълви:
— А стига, бе…
— И моите ли са такива? — плахо попита Джинджър.
— Да. Боли ли?
— Защо питаш, като знаеш?
— Вече се убедихте — установи Гаспод. — Вгледайте се в Диблър, щом го срещнете. Но по-зорко.
Виктор изтри с пръст очите си, насълзени от напрежението.
— Значи Света гора ни е примамила някак тук, прави ни нещо и ни е… хъм…
—
— Но… ъ-ъ… всъщност така са много привлекателни — кавалерски я увери Виктор. — Блестят.
Нова сянка плъзна по пясъка.
— А, ето ви и вас — подхвърли Диблър. Привично обгърна раменете им, щом двамата се изправиха. — Ех, вие, младежи, все се усамотявате някъде — скастри ги меко. — Страхотно, признавам. Много романтично. Имаме обаче да снимаме филм и мнозина наблизо ви чакат, така че да се размърдаме.
— Е, видяхте ли сега? — тихичко смънка Гаспод.
Щом вече знаеха какво да търсят, беше невъзможно да го пропуснат.
Насред зениците на Диблър сияеха мънички златни звездички.
Над земите в центъра на огромния мрачен континент Клач въздухът беше натежал от наближаващата мусонна буря.
Грамадни жаби крякаха сред тръстиките15 край широката кафява река. Крокодили дремеха в калта.
Природата затаяваше дъх.
Откъм гълъбарника на Прежурял Н’дялан, търговец на добитък, долетя оживено гукане. Той прекъсна дрямката си на верандата и отиде да види защо птиците се разтревожиха.
В огромните оградени площадки зад дървената къща няколко изпосталели животни от рядката порода антилопа-гнус, определени за по-скорошна продажба, се прозяваха и препичаха. Вдигнаха глави стреснато, когато Н’дялан профуча по стъпалата и се устреми право към тях.
Заобиколи вихрено оградата, зад която бяха зебрите, и хукна към своя помощник М’Бум, който мирно почистваше площадката на щраусите.
— Колко… — понечи да го попита, но спря, за да се нахрипти на воля.
М’Бум, който беше само на дванадесет години, захвърли лопатата и го заудря безмилостно по гърба.
— Колко… — опита пак Н’дялан.
— Шефе, пак се престараваш — загрижено го укори М’Бум.
— Колко слона имаме?
