— Току-що изгребах при тях — похвали се М’Бум. — Имаме три.

— Сигурен ли си?

— Да, шефе — невъзмутимо потвърди момчето. — Със слоновете няма как да не съм сигурен.

Прежурял приклекна и припряно надраска с пръчка няколко числа в червеникавата пръст.

— Старият Мулукай има поне половин дузина — мънкаше си под носа. — При Тазикел обикновено има двайсетина, а при хората в устието трябва да са общо…

— Шефе, кой се нуждае от слонове?

— … онзи спомена, че разполага с петнадесет, а и при дървосекачите се намират в изобилие, да речем, две дузини…

— Шефе, някой има нужда от много слонове ли?

— … да, бе, споменаха ми за стадото около Ц’еце, не е проблем да го съберем, да не забравям и долините в посока…

М’Бум се облегна на оградата и зачака търпеливо.

— Значи ще са двеста плюс-минус десетина. — Прежурял захвърли пръчката. — Изобщо не стигат.

— Шефе, при слоновете не може да са плюс-минус десетина — решително възрази М’Бум.

Знаеше, че броенето на слонове налага точност. По тези земи един мъж би си позволил неувереност дори за броя на съпругите си, но не и за слоновете. Или имаш слон, или нямаш.

— Нашият представител е получил поръчка… — Прежурял преглътна на сухо — … за хиляда слона. Хиляда! Незабавно! Плащане при получаване на стоката! — Той пусна мъничкото листче на земята.

— Трябва да ги закараме в някакво място на име Анкх-Морпорк — обясни умърлушен и въздъхна. — Щеше да стане прекрасна сделка.

М’Бум се загледа в облаците с форма на наковалня над връх Ф’туанги. Скоро над сухата савана щяха да затрещят гръмотевици.

После се наведе и взе пръчката.

— Какво правиш? — учуди се Прежурял.

— Чертая карта, шефе.

Н’дялан врътна глава.

— Не си струва, момче. До Анкх сигурно има пет хиляди километра. Увлякох се. Много километри, ама малко слонове.

— Шефе, защо да не минем през равнините? — подсказа М’Бум. — Там има слонове колкото щеш. Ще пратим вестоносци пред нас. Няма проблем да съберем още много слонове по пътя. Онези равнини направо са покрити с проклетите слонове.

— А, не, трябва да заобиколим по брега — възрази търговецът и прокара дълга извита линия в пръстта. — Щото ей тук има джунгла — чукна по пресъхналата земя — и тук също. Какви ти пътища в джунглата!

М’Бум взе пръчката и пресече джунглата с права черта.

— Шефе, където минават хиляда слона, няма нужда от път.

Прежурял помисли още малко. Взе пръчката и отбеляза назъбена линия до джунглата.

— Ето ти я Планината на слънцето. Много е висока. Изобилства от дълбоки урви, ама никой не е построил мостове там.

М’Бум тупна с пръчката по джунглата на картата и се ухили.

— Знам къде ще има предостатъчно повалени здрави дървета.

— Тъй ли? Добре, момче, но тези дървета трябва да бъдат завлечени в планината.

— Шефе, по една случайност хиляда яки слона ще вървят към планината.

М’Бум пак се ухили. В неговото племе всички си изпилваха зъбите, за да имат остри върхове.16 Върна пръчката на търговеца.

Прежурял бавно отвори уста.

— Кълна се в седемте луни на Насрим! — изтърси той. — Може и да успеем, да знаеш. Така ще вървим най-много две хиляди километра. Или по-малко. Ами да. Наистина може да се справим.

— Да, шефе.

— Ще ти призная, че отдавна искам да осмисля живота си. Да направя нещо истинско. Тук пробуташ щраус, там някой жираф… Няма с какво да те запомнят. — Загледа се в алено сивия хоризонт. — Възможно е, нали?

— Не се съмнявай, шефе.

— Направо през планината!

— Непременно, шефе.

Който напрегнеше взор, можеше да забележи, че сиво аленото е увенчано с бяло.

— Доста високи са ония планини — промърмори неуверено Прежурял.

— Има катерене, има и слизане — загадъчно отбеляза М’Бум.

— Вярно. Като усредниш, излиза, че е равно, а? — Прежурял пак се вторачи в планината. — Хиляда слона… Момче, знаеш ли, че когато построили гробницата на цар Леонид от Ефеб, довлекли камъните със сто слона? А историята ни учи, че когато издигнали двореца Рокси, там били събрани двеста слона.

В далечината затътна гръмотевица.

— Хиляда слона — повтори Прежурял. — Хиляда слона… Питам се за какво ли са им притрябвали?

Виктор прекара остатъка от деня в дълбок унес.

Имаше още препускане и схватки, както и преподреждане на времето. Все още не вникваше докрай в тази шашма. Както се оказа, филмът можеше да бъде нарязан и преналепен по-късно, за да има нормална последователност на случките. А някои събития просто не бяха задължителни. Видя художника да изписва табела „В кралскийъ дворец час по-късно“.

Значи цял час изчезваше просто така. Разбира се, Виктор знаеше, че часът не е като изрязан с нож от живота му. Нали във всяка книга е същото? А веднъж бе гледал представление на трупа бродещи артисти. Действието прескочи като с вълшебство от „бойно поле в Тсорт“ към „ефебианска твърдина същата вечер“. Достатъчно беше да се спусне завесата от зебло, а зад нея с пъшкане и ругатни да сменят декорите.

Тук обаче беше различно. Десет минути след изиграването на някоя сцена участваш в друга от предишния ден, и то на друго място, защото Диблър вече е платил наема за шатрите и не иска да дава повече пари от необходимия минимум. Участниците бяха принудени да забравят, ако могат, за всичко освен всевластното Сега. Не беше лесно, щом очакваш всеки миг онова чувство, че светът избледнява…

Но то не се появи. След поредната битка, изиграна без особен възторг, Диблър обяви края на снимачния ден.

— Няма ли да направим и края? — изненада се Джинджър.

— Не помниш ли, че го заснехме сутринта? — отвърна Сол.

— Вярно…

Духчетата се разцвърчаха с облекчение, когато отвориха кутията им. Провесиха крачетата си от ръба и си подаваха миниатюрна цигара. Статистите се наредиха да си вземат надниците. Камилата изрита вицепрезидента по камилите. Майсторите на ръчката извадиха големите намотки филм от кутиите и отидоха да се занимават с тайнственото рязане и лепене, на което посвещаваха нощните часове. Госпожа Космипилитска, вицепрезидентка по гардероба, събра костюмите и се заклатушка нанякъде с тях, може би за да ги върне по леглата.

Няколкото декара опърпан фон престанаха да изобразяват дюните на Големия Неф и пак се превърнаха в пясък с проскубани шубраци. Виктор си мислеше, че горе-долу същото става и с него в момента.

Създателите на магията на подвижните образи се разотиваха по двама-трима със смях и майтапи. Уговаряха се за среща при Боргъл.

Джинджър и Виктор останаха сами в разширяващия се кръг от безлюдие.

— Така беше и първия път, когато циркът си тръгна — сподели момичето.

— Господин Диблър каза, че утре снимаме друг филм — успокои я той. — Убеден съм, че ги измисля в движение. Все пак получихме по десет долара. Е, минус процента, който дължим на Гаспод — добави съвестно и се усмихна глуповато на Джинджър. — Хайде, де, по-бодро. Нали правиш онова, за което винаги си мечтала?

Вы читаете Подвижни образи
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату