Подвижни образи

— Я не приказвай тъпотии! Допреди два месеца дори не подозирах, че има подвижни образи. Защото ги нямаше.

Повлякоха се безцелно към градчето.

— А каква искаше да бъдеш? — подпита Виктор.

Тя вдигна рамене.

— Нямам представа. Само знаех, че не исках да припарвам до кравите.

И в родния му край имаше доячки. Той се помъчи да открие някакъв спомен за тях.

— Отдавна си мисля, че би трябвало да е интересно — подхвърли уклончиво. — Чист въздух, цветенца наоколо…

— Студ и влага — прекъсна го Джинджър. — И тъкмо свършиш, гадната крава рита гюма. Хич недей да ми приказваш за краварство. Нито за овце или гъски. Мразех до смърт фермата.

— Тъй ли…

— И откакто навърших петнайсет, искаха да се омъжа за моя братовчед.

— Но това разрешено ли е?

— И още как! При нас всички се женят или омъжват за братовчедите си.

— Защо?

— Сигурно за да не се чудят какво да правят в събота вечер.

— Аха…

— А ти никакъв ли не си искал да бъдеш? — попита Джинджър с нескрито пренебрежение.

— Всъщност не. Всичко изглежда интересно само докато не се захванеш с него. Тогава откриваш, че е поредната работа. Хващам се на бас, че дори хората като Коен Варварина сутрин си мислят „Още един скучен ден, в който ще тъпча под краката си златните тронове на света“.

— Той това ли върши? — неволно се оживи момичето.

— Ако се вярва на разказите за него.

— И какъв е смисълът?

— Не питай мен. Просто такава му е работата.

Джинджър гребна шепа пясък. Когато песъчинките се изцедиха между пръстите й, останаха мънички бели раковини.

— Помня как циркът дойде в селото — промълви тя. — Бях на десет години. Имаше едно момиче по трико с пайети. Ходеше на въже. Дори правеше салто над въжето. Всички викаха и пляскаха с ръце. На мен не позволяваха да се кача на някое дърво, а на нея й се радваха. Тогава реших…

— Значи — опита се да налучка Виктор — тогава си решила да вършиш нещо смислено ли?

— Глупости. Тогава реших да се прочуя. — Тя запрати раковините към залязващото слънце и се разсмя. — Ще бъда най-знаменитата в света, всички ще се влюбят в мен и ще живея вечно.

— Хубаво е човек да знае какво иска — отбеляза той дипломатично.

— Знаеш ли коя е най-страшната трагедия в живота? — попита го Джинджър, без да се вслушва в думите му. — Има толкова хора, които изобщо не проумяват какво искат или какви са дарбите им. Толкова синове, които стават ковачи, защото такива са били бащите им. Толкова хора, които биха се научили да свирят вълшебно на флейта, но остаряват и умират, без да видят музикален инструмент, затова цял живот си остават орачи. Толкова талантливи хора, които не узнават, че имат талант. Сигурно дори не се раждат по време, когато могат да узнаят. — Тя си пое дъх. — Хора, които не откриват какви могат да бъдат. Пропилени шансове. Е, Света гора пък е моят шанс, разбра ли? Сега е моментът да го уловя!

Виктор не разбираше, но смънка едно „да“. Нали Среброриб твърдеше, че това била магия за обикновените хора? Някой завърта ръчката и животът ти се променя.

— Това е шанс не само за мен — продължи Джинджър, — а и за всички нас. Не сме магьосници, крале или герои. Света гора е като голям врящ казан със супа, но този път други мръвки изплуват отгоре. Изведнъж има какви ли не нови занятия. Знаеш ли, че в театрите не позволяват на жени да играят на сцената? А в Света гора може. Тук има работа и за троловете, без непременно да бият някого. И какво правеха майсторите на ръчката, преди да има ръчки?

Тя махна с ръка към далечното зарево на Анкх-Морпорк.

— Сега се мъчат да измислят как да добавят звук към подвижните образи, а там има хора, които ще се окажат изумително умели в правенето на… на звукови филми. Още не го знаят… но ги има. Мога да ги усетя. Там са.

Очите й сияеха златисто. Виктор допусна, че е от залеза и все пак…

— Благодарение на Света гора — не спираше момичето — стотици хора откриват какви всъщност искат да бъдат. А много хиляди успяват да си отдъхнат поне за час. Целият проклет свят се разтърсва!

— Ето какво ме тревожи — сподели Виктор. — Сякаш нещо ни намира местата. Ти си представяш, че ние използваме Света гора, но е точно обратното. Използва всички ни.

— Как? Защо?

— Не знам, но…

— Я помисли за магьосниците — прекъсна го Джинджър, настръхнала от възмущение. — Кой ли досега е имал полза от тяхната магия?

— Струва ми се — подсказа Виктор, — че тя донякъде поддържа света цял…

— Много са ловки в правенето на магически огньове и други глупости, но могат ли да сътворят един самун хляб?

Тя не беше в настроение да слуша когото и да било освен себе си.

— Е, не за дълго — призна той безпомощно.

— Това пък какво означава?

— Нещо истинско като самуна хляб съдържа много… ами… май трябва да го нарека енергия. И се иска страхотна сила, за да създадеш толкова енергия. Само майстор в магиите може да сътвори самун хляб, който да просъществува в този свят поне мъничка частичка от секундата. Но същността на магията не е и това — добави той припряно, — защото светът е…

— На кого му пука? — не се стърпя Джинджър. — Света гора наистина прави нещо за обикновените хора. Магията на белия екран.

— Какво те прихваща? Снощи…

— От снощи мина време — не го доизслуша момичето. — Нима не си проумял? Можем да постигнем нещо. Да ни забележат.

— Ковчежнико-о-о!

„Защо трябва да търча така на моите години? — вайкаше се Ковчежникът, но пъргаво подтичваше по коридора, за да отиде по-скоро при ревящия Архиканцлер. — И какво интересно намира в гнусната измишльотина? Някакво си окаяно гърне!“

— Идвам, господине — изчурулика на глас.

Бюрото на Ридкъли беше отрупано с древни документи.

След смъртта на всеки магьосник книжата му попадаха в едно далечно кътче на Библиотеката. Рафт след рафт с полека мухлясващи листове се точеха незнайно докъде. А живите често се уверяваха един друг, че това било истинско богатство за изследователите, стига някой да намери време да се порови.

Ковчежникът се ядосваше. Никъде не откри Библиотекаря. Човекоподобното май не се свърташе в Университета напоследък. Наложи се лично да прехвърля тези вехтории.

— Архиканцлер, според мен няма друго — съобщи и изсипа лавина от стари документи върху бюрото.

Ридкъли разпъди с ръка облака мушици.

— Нямат край тия хартии — промърмори недоволно. — И колко ли са останали от него?

— Ами… 23 813, господине — отговори Ковчежникът. — Той си е имал списък.

— Брей, да видиш… — сумтеше Ридкъли. — „Определител на звезди“… „Оборотомер за богословски нужди“… „Брояч на блата“… Брояч на блата ли?! Ама че сбърканяк!