Подвижни образи

— Всъщност е мислел много логично.

— За мен е все същото.

— Архиканцлер, а дали е… толкова важно? — запъна се Ковчежникът.

— Оная гадост на два пъти стреля по мен! — наежи се Ридкъли.

— Убеден съм, че не е било нарочно…

— Човече, искам да познавам устройството й! Не виждаш ли какви перспективи се откриват в спортния лов!

Ковчежникът напразно насилваше ума си.

— Не вярвам, че Риктор е искал да създаде нападателно устройство — опита се да възрази, макар и без особена надежда.

— Ха, все ми е едно какво е искал той! Къде е устройството?

— Накарах двама прислужници да натрупат чували с пясък около него.

— Добре си се сетил. Тъкмо ще…

… уумм… уумм…

Приглушеният шум долиташе от коридора. Двамата магьосници се спогледаха многозначително.

… уумм… ууммУУММ.

Ковчежникът не смееше да диша.

Пльок.

Пльок.

Пльок.

Архиканцлерът се озърна към пясъчния часовник на лавицата над камината.

— Вече го прави на всеки пет минути.

— И изстрелите са по три — добави Ковчежникът. — Налага се да поръчам още чували с пясък.

Порови в малкото хартиено хълмче. Една дума привлече погледа му: „действителност“.

Зачете се в ръкописните редове. Друга дума — „измерване“. Погледът му се плъзна нагоре към заглавието: „Бележки за обективното измерване на действителността“.

Имаше и схема. Ковчежникът се вторачи в нея.

— Откри ли нещо? — подхвърли Архиканцлерът, без да го погледне.

Ковчежникът пъхна листа в ръкава на робата си.

— Нищо важно.

Долу прибоят не спираше своя грохот в скалите. (… А под повърхността раците ходеха заднешком по потъналите улици…)

Виктор сложи още един плавей в огъня. Пламъците бяха синкави от солта.

— Не я разбирам. Вчера като че се държеше нормално, а днес й се завъртя главата.

— Кучки! — съчувствено изръмжа Гаспод.

— Е, не заслужава чак такива думи. Просто умът й се е отнесъл нанякъде.

— Отнесени кучки! — съгласи се Гаспод.

— Ето ти го влиянието на ума върху сексуалния живот — вметна „Я не ме наричайте Дългоушко“. — Зайците нямат такива проблеми. Хайде, хоп… и много благодаря.

— Защо не й поднесеш мишка? — предложи котаракът. — Не говоря за присъстващите, разбира се — озърна се гузно към „Не съм ти никакъв Пискунчо“.

— Интелектът хич не се отразява добре и на моя светски живот — горчиво сподели Дългоушко. — Допреди седмица нямах никакви затруднения. Изведнъж ми се приисква да водя смислен разговор, а те само бърчат муцунки насреща ми. Чувствам се като кръгъл идиот.

Прекъсна ги задавено крякане.

— Патокът пита направи ли нещо с книгата — преведе Гаспод.

— Прегледах я, когато ни дадоха обедна почивка — обясни Виктор.

Крякането стана по-раздразнено.

— Да, ясно, но патокът пита какво си направил.

— Не мога да отскоча до Анкх-Морпорк, когато ми скимне! — сопна се Виктор. — Дотам се пътува няколко часа! А ние по цял ден снимаме филми!

— Поискай почивен ден — подсети го Дългоушко.

— Никой не иска почивни дни в Света гора! Благодаря за съвета, но веднъж вече ме уволниха.

— И сега той ти плаща много повече — напомни Гаспод. — Забавно, а? — Почеса се зад ухото. — Кажи му, че според договора можеш да искаш почивен ден.

— Няма никакъв договор. Ти най-добре знаеш това. Работя, вземам си парите. Просто и ясно.

— Ъхъ — съгласи се Гаспод. — Устна уговорка, а? Просто и ясно. Много ги обичам.

В края на нощта тролът Детритус се криеше неловко в сенките край задния вход на „Синият варовик“. Необичайни страсти го тресяха целия ден. Щом затвореше очи, виждаше фигура като малко хълмче.

Нямаше как да не си признае.

Детритус се влюби.

Вярно, години наред му плащаха да пребие някого в Анкх-Морпорк. Грубиянски живот без приятели. И самотен. Бе се примирил, че ще си остане стар ерген, а Света гора ненадейно му поднесе шанс, за който не бе и мечтал.

Родителите му го възпитаваха строго, още помнеше наставленията на баща си, които слушаше като дете. Ако видиш момиче, което ти харесва, не се нахвърляш веднага. Има и по-прилични начини.

Затова Детритус бе отишъл на брега да потърси камък. Не какъв да е. Огледа навсякъде и намери голям камък, огладен от морето, с жилки от розов и бял кварц. Момичетата харесват такива неща.

И сега чакаше притеснен да й свърши смяната.

Напъваше се да измисли какво ще й каже. Никой никога не му обясняваше какво да говори. Не беше схватлив трол като Скалата или Мори, те лесно се оправяха с думите. Общо взето, досега не бе имал нужда от богат речник. Унило ровеше пясъка с крак. Нима можеше да му провърви с толкова нахакана дама?

Отекнаха тежки стъпки и вратата се отвори. Обектът на желанието му излезе в нощта и вдиша дълбоко. Това подейства на Детритус, както човек би се почувствал от бучка лед, плъзнала по гърба му.

Уплашено се вторачи в камъка. Пред размерите на Руби изобщо не изглеждаше голям. Дано беше по- важно какво ще стори с него.

Е, не биваше да протака повече. Всички разправяха, че първият път не се забравя…

Замахна и я цапардоса точно между очите.

И тогава всичко се обърка.

Традицията повеляваше момичето, щом успее отново да си събере мислите в главата, да прецени дали камъкът задоволява изискванията и незабавно да стане отстъпчива към всякакви предложения на мъжкия трол. Например вечеря с човешко на свещи… макар че — естествено! — такива щуротии вече не се правеха, особено ако има опасност да те хванат.

Не биваше тя да примижи зловещо и да му зашлеви такава плесница, че очните му ябълки да издрънчат.

— Ама че тъп трол! — разкрещя се Руби, а Детритус се въртеше зашеметен в кръг. — Туй пък що го направи, а? Да не съм ти някаква дивачка, дето ей сега се е смъкнала от планината? Що не го вършиш, както подобава?

— Но, но… — ломотеше Детритус, ужасен от нейната ярост. — Не можех да питам татко ти дали е редно да те прасна, щото не знам де живее…

Руби се изпъчи надменно.

— Тия старовремски нрави са простотии от миналото. Туй не е модерно. Хич не ми пука за трол, дето не е в крак с времето. Камък по чутурата може и да е много сантиментален обичай — продължи тя, но увереността се изцеди от гласа й, щом се препъна в края на изречението, — ама… най-добрият приятел на момичето са диамантите.