сбъркаше нечий палец с паничката ядки.
Не постигаха очакваните успехи с папагалите. Вярно, птиците запомняха каквото чуеха и го повтаряха по свое му Не се поддаваха обаче на навременно изключване и имаха навика да добавят още звуци, а Диблър подозираше, че обикновено ги научават от палаво настроени майстори на ръчката. Затова кратките откъси от романтични диалози се изпъстряха с викове „Уааарк! Я ми покажи тия твои гащи!“. Гърлото твърдеше, че поне засега няма намерение да прави филми от този род.
Звукът! Мнозина казваха, че който пръв се справи със звука, ще завладее Света гора. Засега хората се стичаха на тълпи да гледат подвижни образи, но настроенията им можеха да се променят бързо. С цветовете нямаха такива затруднения. Просто трябваше да си отгледат духчета, които рисуват достатъчно бързо. Истинското обновление се криеше в звука.
Но до постигането на жадувания успех си помагаха с аварийни мерки. Джуджешкото студио се отказа от показването на диалога чрез табели и изобрети субтитрите. Всичко беше наред, ако изпълнителите помнеха, че не бива да пристъпят прекалено близо до снимачната кутия, за да не съборят буквите.
И щом звукът липсваше засега, беше задължително да запълнят екрана от край до край с истинско пиршество за очите. Ударите на чукове поначало бяха привичен фонов шум в Света гора, но силата им се удвои…
Тук се появяваха всички чудеса на света.
„Независими алхимици“ дадоха тласък на новата идея, като изградиха от летви и платно Голямата пирамида на Тсорт, умалена десетократно. Скоро край снимачните площадки се нароиха цели улици от Анкх-Морпорк, дворци от Псевдополис, замъци от земите край Главината. В някои случаи улиците бяха нарисувани върху обратната страна на палатите, затова само едно платно делеше принцовете от просяците.
До края на предобеда Виктор участваше в едноролков филм. Джинджър рядко му продумваше въпреки задължителната сцена с целувката, когато я спаси от поредното страшилище в изпълнение на Мори. Каквато и магия да имаше в Света гора, днес не ги овладя. Виктор се махна с облекчение след края на снимките.
Примъкна се да гледа как дресират Пляси, новото Куче — чудо.
Животното ловко и бързо се справяше с всякакви препятствия или хапеше ръката на дресьора, предпазена от дебели намотки плат. Нямаше съмнение, че самата природа е предопределила това куче за подвижните образи. То дори лаеше фотогенично.
— А знаеш ли какви ги плещи? — подхвърли кисел глас до Виктор.
Гаспод беше същински символ на кривокрако униние.
— Не знам. Какво казва?
— „Аз Пляси. Аз добро момче.“ Това е. Да ти се догади, а?
— Да, но ти можеш ли да прескочиш двуметрова ограда?
— Това ли е умният начин? — заяде се Гаспод. — Аз се промушвам през първата дупка, която видя… Я, сега пък какво измислиха?
— Според мен му поднасят яденето.
— Туй ли наричат ядене?!
Виктор наблюдаваше как Гаспод отиде при паницата и огледа съдържанието й. Пляси го изтърпя неприветливо. Гаспод заджафка тихичко. Пляси изскимтя. Гаспод излая.
Дълго си разменяха кучешки реплики.
Накрая Гаспод се върна при Виктор и седна до краката му.
— Стой и гледай.
Пляси захапа ръба на паницата и я изсипа на земята.
— Голяма гнусотия му бяха дали — сподели Гаспод. — Само карантии.
— Значи го накара сам да си изхвърли храната?! — втрещи се Виктор.
— Много послушно паленце — самодоволно потвърди Гаспод.
— Ама защо гаднееш толкова?!
— Няма такова нещо. Дадох му и няколко полезни съвета.
Пляси се разлая господарски към хората, събрали се около него. Виктор чуваше недоволния им разговор.
—
— Я остави тия тъпотии. Господин Диблър разправя, че кучето струвало повече от всички нас, взети накуп.
— Може би не е свикнало с такава храна. Гледай го какво е тежкарче. Пък и му дадохме голям боклук, признавам.
— Туй си беше
— Да, ама дали се дава и на куче — чудо? Тях с к’во ги хранят?
— Ако туй куче се спихне, господин Диблър ще му позволи да си похапне
— Добре, де, добре. Детритус, иди пак при Боргъл и виж какво имат там. Но да не е от помията, с която хранят клиентите си.
— Че аз нали донесох тъкмо от помията за клиентите?
— Затова те предупредих да внимаваш.
След пет минути Детритус се домъкна с пет килограма сурова плешка. Едва натика месото в паницата на кучето. Дресьорите впиха погледи в Пляси.
Едрият вълкодав се озърна към Гаспод, който кимна едва забележимо.
Пляси настъпи с лапа единия край на парчето, стисна другия със зъби и откъсна огромна мръвка. Прекоси двора и почтително остави месото пред Гаспод, който изгледа подаръка придирчиво.
— Хъ, знам ли… Виктор, десет процента ли са според теб?
— Значи ти му
Гаспод отвърна неясно, зает с дъвчене и гълтане.
— Десет процента са съвсем справедлив дял, особено в тези обстоятелства.
— Знаеш ли, ти наистина си кучи син — отбеляза Виктор.
— И се гордея с туй. — Гаспод преглътна последната хапка. — Сега какво да правим?
— Аз уж не бива да стоя до късно. Ще потеглим към Анкх-Морпорк по зазоряване.
— Някакъв напредък с книгата?
— Никакъв.
— Дай и аз да погледна.
— А можеш ли да четеш?
— Де да знам. Не съм опитвал.
Виктор се озърна. Никой не им обръщаше внимание. Както винаги. Щом ръчките престанеха да се въртят, на никого не му пукаше за изпълнителите, сякаш временно ставаха невидими.
Седна на струпани греди, отвори книгата на първите страници и ги обърна към критичния взор на Гаспод.
След малко кучето отбеляза:
— Пълно е с някакви знаци.
— Нарича се писменост — въздъхна човекът.
Гаспод примижа.
— Ха, всичките тия малки картинки ли?
— Такава е била ранната писменост. Хората са рисували, за да представят идеите си.
— Значи… ако някоя картинка се среща често, сигурно е важна идея, нали?
— Какво? Е… Да. Предполагам.
— Например тоя мъртвец.
Виктор се учуди.
