Вълкодавът послушно се претърколи по гръб и вирна лапи във въздуха.
— Видя ли? — изсумтя Гаспод. — Разбира всяка дума, която му казвам.
— Симпатичен си му — предположи Виктор.
— Хъ… Кучетата нищо няма да постигнат, ако си губят времето да обожават хората само защото им дават паничка с месо. И защо ми пробутва тая глупост?
Пляси пусна пръчка пред Гаспод и го зяпна въпросително.
— Иска да я хвърлиш — обясни Виктор.
— И после?
— Той ще изтича да ти я донесе.
— Изобщо не ми го побира главата — подхвана Гаспод, когато Виктор запрати нанякъде пръчката и Пляси се втурна да я догони още преди да е паднала — как е възможно да сме произлезли от вълците? Ами че вълкът обикновено е схватлива гадина, нали? Направо прелива от хитрини. — Загледа се с копнеж към далечните планини. — И някакви си поколения по-късно изведнъж се пръква това недорасло паленце с хладна муцуна, блестящи очи, лъскава козина и интелект на херинга, зашеметена с дървен чук.
— Пръкнал си се и ти — напомни Виктор.
Пляси се върна сред облак песъчинки и пусна мократа пръчка пред него. Виктор пак я метна и вълкодавът се втурна, захласнат от радостно вълнение.
— Е, и туй си е вярно — потвърди Гаспод и закрачи наперено с кривите си крачета. — Аз мога да се грижа за себе си. В тоя свят наоколо куче за кучето е направо човек, лоша работа. Как мислиш, тоя тъпчо може ли да оцелее дори пет минути в Анкх-Морпорк? Само да пристъпи на улиците и от него стават три чифта мъхнати ръкавички заедно с много порции Филе с препържена коричка № 27 в някоя клачианска денонощна гостилница.
Виктор отново хвърли пръчката.
— Я ме просвети кой е бил знаменитият Гаспод, на когото си наречен.
— Никога ли не си чувал за него?
— Никога.
— Ама той е бил прочут надлъж и нашир.
— Поне куче ли е бил?
— То се знае. Било преди много години. Имало един старец в Анкх-Морпорк, който ритнал камбаната, а принадлежал към религия, която повелява мъртвите да се погребват. Тъй и сторили, но човечецът пък имал старо куче…
— … на име Гаспод, нали?
— Ъхъ. Било му единственото другарче. След като заровили мъртвеца, кучето легнало на гроба и не спряло да вие две седмици. Накрая и то умряло.
Виктор поумува, преди да метне пръчката, и подхвърли:
— Тъжна история.
Пляси хукна към рядката горичка от разкривени дръвчета на склона.
— Ъхъ. Всички разправят, че доказвала безкористната и неугасима обич на кучето към неговия господар.
Гаспод плюеше думите, сякаш са мокра пепел.
— А ти не вярваш, така ли?
— Ами не. Вярвам обаче, че всяко скапано куче ще лежи и ще вие, ако си му затиснал опашката с надгробната плоча.
Оглуши ги свиреп лай.
— Не се стряскай — промърмори Гаспод. — Може да е открил някоя много заплашителна скала или нещо подобно.
Пляси бе открил Джинджър.
Орангутанът препускаше решително, подпирайки се на юмруци, през лабиринта от проходи в Библиотеката на Невидимия университет. Скоро се спусна по стъпалата към подземните зандани с максимално строг режим.
Тъй като всички книги в Библиотеката бяха магически, смятаха ги за по-опасни от обикновените. Повечето бяха приковани към лавиците, за да не се размотават и да не правят бели.
Но в долните етажи…
… където съхраняваха дивите и непокорни томове, най-често се налагаше да им отделят самостоятелни
Сред непосветените се разпространяват какви ли не недомислици за магията. Хората дърдорят за мистична хармония, за космическо равновесие, за еднорози. В сравнение с истинската магия тези детинщини са като марионетка пред Кралския шекспиров театър.
Истинската магия е ръка, докоснала бутона на моторен трион, искра, паднала в буре с барут, въртоп в измеренията, запратил ви право в сърцето на звезда,
Поне така твърдят магьосниците и може би затова изкопчват толкова умопомрачителни надници за заниманията си с тази проклетия.
И все пак е вярно, че в мрачните тунели на Библиотеката никой не би могъл да се прикрие зад амулети, осеяни със звездички роби и островърхи шапки. Долу проличаваше кой може и кой не може. А който не може, си получаваше заслуженото.
Откъдето минеше Библиотекарят, зад здраво залостените врати се вдигаше врява. Веднъж или два пъти нещо тежко се блъсна във вратата и едва не изкърти пантите.
Чуваха се най-различни шумове.
Орангутанът спря под дълбок свод пред врата от камък, а не от дърво. Вратата бе нагласена така, че лесно да се отваря отвън, но да издържи на могъщ натиск отвътре.
Поумува още малко, после бръкна в тясна ниша, извади опушено стъкло и маска от желязо и я сложи на главата си. Нахлузи на пръстите си ръкавици от дебела кожа, подсилена със стоманена мрежа. Имаше и факел, увит с насмолени парцали. Библиотекарят го запали от близкото мангалче, в което трепкаше жарава.
В дъното на нишата напипа бронзов ключ.
Взе го и си пое дъх.
Всички Книги на Силата имаха своеобразен нрав. „Октаво“ беше властна и безмилостна. „Гримоар на жестоките забавления“ си правеше смъртоносни шегички. „Радостта от тантрическия секс“ можеше да се намира само в ледена вода. Библиотекарят ги познаваше добре и умееше да се справя с тях.
Но тази тук се различаваше от всички останали. Обикновено до хората стигаха само преписи от десета или двадесета ръка. Приличаха на оригинала, колкото рисунка на взрив наподобява самата експлозия. Това беше книга, попила самото неописуемо, сиво зло на съдържанието си.
Името й бе издялано над свода, за да не го забравят хора и човекоподобни.
Орангутанът пъхна ключа в ключалката и отправи молитва към боговете.
— Ууук! — шепнеше трескаво. — Ууук!
Вратата се отвори.
В тъмнината вътре слабо издрънча верига.
— Тя още диша — промърмори Виктор.
— Защо не й разкопчаеш блузката или каквото там се прави — подсказа му Гаспод. — Просто ми хрумна,
