Подвижни образи

Вероятно и това е истина.

Знае се и че само от разгръщането на „Некротеликомникон“ плътта се отдръпва от пръстите и пропълзява към лакътя да се скрие.

Никой не знае дали е вярно, но звучи ужасяващо правдоподобно, затова няма желаещи да провеждат такива експерименти със себе си.

Всъщност легендите за тази книга изобилстват, но в тях не е казана нито дума за орангутани, способни да разкъсат страховития том на дребни парченца и да ги сдъвчат. Библиотекарят не бе преживял досега нищо по-лошо от лека мигрена и мимолетен сърбеж, но не виждаше защо е нужно да рискува. Нагласи опушеното стъкло пред очите си и плъзна черен груб пръст по Указателя. Думите се наежваха при преминаването му и се мъчеха да го захапят.

Понякога орангутанът вдигаше късчето филмова лента към пламъка на факела.

Вятърът и пясъкът бяха загладили скалите, но личеше, че по тях са вдълбани фигури. Библиотекарят ги бе виждал и преди.

Откри търсената препратка и след кратка борба, по време на която заплаши „Некротеликомникон“ с факела, накара книгата да обърне тази страница.

Взря се по-отблизо.

Добрият стар Ахмед С честия главобол…

… и се говори, че във възвишението открили Порта, водеща отвъд Света, а людете от града гледали там Онова, що се Вижда, но не съзрели Ужаса, що чака между Вселените…

Пръстът на Библиотекаря прескочи на следващия абзац.

… защото Другите намерили Портата на Света гора и връхлетели Света, та само за една нощ започнали всякакви Безумия, развихрил се Хаос и Градът потънал в Морето сред рибите и раците, а малцината избягали се спасили…

Орангутанът присви устни и погледна редовете по-надолу.

… златен Воин, що отблъснал изчадията и спасил Света, а после рекъл: „Тук е Портата и тук ще бъда аз, понеже аз съм роденият от Света гора, за да пазя от Дивата идея.“ И те го питали: „Що да сторим, че да заличим Портата во веки веков?“, а той отвърнал: „Това не е по силите ви, защото тя не е вещ, но аз ще пазя вместо вас.“ Людете обаче се усъмнили, защото знаели как парен каша духа. Уплашили се, че са прескочили от трън на глог и затова му рекли: „Какво ще ни поискаш, за да браниш Портата?“ А Воинът се извисил колкото старо дърво и отвърнал: „От вас искам само да помните, за да не потъна в сън. И всеки ден по три пъти да споменавате Света гора. Иначе всите Градове на Света ще се люшнат и сринат, пред очите ви пламъци ще погълнат дори най-великите сред тях.“ И с тези слова Златният мъж понесъл златния си меч, влязъл във възвишението и застанал завинаги пред Портата.

Тогаз людете си рекли: „Брей, че смешно, толкова прилича на чичо ми Осбърт…

Библиотекарят обърна на следващата страница.

… Но и сред людете, и сред зверовете имало такива, що били докоснати от магията на Света гора. Тъй тя се предава от поколение на поколение като древно проклятие до деня, когато жреците загърбят Спомена и златният Воин потъне в сън. Тогаз Светът да чака беди…“

Орангутанът позволи на книгата да се затвори шумно.

Легендата се разказваше къде ли не. Бе прочел почти цялата история и в по-малко опасни съчинения от това. Всеки можеше да чуе различни версии в градовете из равнината Сто. Някога, в зората на историята, имало град, по-голям от Анкх-Морпорк (ако това не беше немислимо). И жителите му извършили нещо, някакво неописуемо злодеяние не само срещу хората или боговете, но и срещу самата същина на Вселената. Толкова ужасно, че една бурна нощ градът потънал в морето. Малцина оцелели, за да разнесат сред варварските народи из другите краища на Диска творенията и уменията си, например лихварството и конците за бродерия.

Никой не приемаше сериозно подобни предания. Обичайни митове от рода на „Не го прави повече, че ще ослепееш“, които цивилизованите хора често внушават на потомците си. В края на краищата и Анкх- Морпорк се смяташе за невероятно покварен град, но засега избягваше каквото и да било свръхестествено възмездие… Е, можеше да се допусне, че възмездието вече е сполетяло града, обаче обитателите му просто не са забелязали.

В легендите безименният древен град неизменно беше далечен и в пространството, и във времето.

Никой не знаеше къде е бил разположен и дали изобщо е съществувал.

Библиотекарят се взря сърдито в символите.

Познаваше ги добре. Бяха издълбани по всички развалини в Света гора.

Прежурял стоеше на хълма и рееше поглед към морето от слонове. Тук-там между прашните сиви туловища подскачаше каруца с припаси като лодка без кормило. Ивица от саваната, широка поне два километра, се превръщаше в подгизнала черна пътека, лишена от трева… Но миризмата подсказваше, че след първите дъждове тук ще избуи най-пищната зеленина на целия Диск.

Прежурял попи очите си с края на робата.

Триста шестдесет и три! Кой би могъл да го предвиди?

Въздухът сякаш добиваше твърдост от раздразненото тръбене на тези триста шестдесет и три слона. А следотърсачите и ловците се промъкваха все по-напред, за да добавят нови животни към стадото. Щеше да има още много слонове, ако можеше да се вярва на М’Бум. Н’дялан нямаше намерение да спори с момчето.

Чудна работа! От години го възприемаше като подвижна зъбата усмивка. Полезно момче с лопата и метла в ръцете, но не и човек с размах.

Изведнъж някой някъде пожела да разполага с хиляда слона, момчето вирна глава, очите му заблестяха и… вече личеше, че зад тази усмивка се е крил умел събирач на хилядоглаво слонско стадо, готов за предизвикателството. Странно наистина. Познаваш някого от малък, но не подозираш, че боговете са го пратили, за да премести хиляда слона от единия до другия край на този свят.

Прежурял нямаше синове. Вече бе намислил да остави всичко на своя помощник. А всичко, което имаше в момента, се състоеше от триста шестдесет и три слона и — ха-ха! — дългове с мамутски размери, но важно беше желанието, нали?

М’Бум изприпка нагоре по пътеката към него, стиснал под мишница подложката със защипаните графици.

— Всичко е готово, шефе. Щом кажеш, потегляме.

Прежурял изопна рамене. Огледа гъмжащата равнина, далечните баобаби, алените планини. О, да, планините. Неведнъж ги споменаваше пред момчето, а то отвръщаше: „Шефе, ще минем по моста, когато стигнем до него.“ Н’дялан обикновено изтъкваше, че още няма нито един мост, но неговият помощник се взираше право в очите му и натъртваше: „Първо ще го построим, после ще минем по него.“

А далеч зад планините бяха Кръглото море, градът Анкх-Морпорк и онова място Света гора. Незнайни земи със странни имена.

Вятърът повя над саваната, носейки дори тук нечут шепот.

Прежурял вдигна тоягата си.

— Имаме да изминем още две хиляди километра до Анкх-Морпорк. Имаме и триста шестдесет и три слона, петдесет каруци с припаси, мусонните бури ще започнат скоро и остава да си сложим… едни такива неща като стъкла, но тъмни… тъмни стъкла пред очите…

Млъкна смутен. Веждите му се събраха, сякаш сам не разбираше какво говори.

Във въздуха може би се забелязваше блещукане.