Оставаше само да измисли заглавието. Да е звучно. Да го запомнят хората. Да подсказва (Гърлото се почеса с перото), че делата човешки са като плява във величавите бури на историята. Бури. Хъм, подходящ образ… Гръмотевици. Мълнии. Дъжд. Вятър.
Вятър… Ето го!
Пропълзя към началото и старателно написа заглавието върху чаршафа:
ИЗДУХАНИ
Виктор се мяташе на нара си, насилваше се да поспи. В дремещия му мозък се мяркаха откъслечни картини. Имаше надбягвания с колесници, пиратски кораби и непознати форми, а насред всичко някакво
Надигна се в постелята изпотен.
След минута-две опря крака на пода и отиде до прозореца.
Над светлините на градчето хълмът Света гора мрачнееше в сивкавия предутринен здрач. Предстоеше поредният хубав ден.
Виденията на Света гора налитаха по улиците като грамадни невидими златни вълни.
И с тях се носеше Нещо.
То никога, нито веднъж не бе сънувало. То не заспиваше.
Джинджър също стана от леглото и погледна към хълма, но не се знаеше дали го вижда. Като слепец в позната стая тя пристъпи към вратата, спусна се по стъпалата и закрачи в отиващата си нощ.
Дребно куче, котарак и мишок я гледаха от гъстите сенки как се шмугва в уличката и тръгва към хълма.
— Ей, видяхте ли й
— Светят — потвърди котаракът. — Пфу!
— Отива на хълма — промърмори кучето. — Не ми харесва.
— И какво? — обади се мишокът. — Тя винаги е някъде около хълма. Качва се там всяка нощ и се размотава с драматичен вид.
— Какво?!
— Да, всяка нощ. Помислихме, че е заради оная романтика, дето ти ни я обясни.
— Но дори по походката й личи, че не е нормална! — отчаяно настоя Гаспод. — Тя не ходи, а крачи. Все едно напред я дърпа някакъв вътрешен глас или не знам какво.
— Не мога да позная — оправда се Пискунчо. — За мен всички двуноги крачат.
— Стига да я погледнеш в лицето и ще разбереш, че не е на себе си!
— Естествено не е на себе си — потвърди Пискунчо. — Нали е
Гаспод обмисли какво можеше да стори. Не виждаше изобилие от възможности за избор. Най- очевидният му шанс беше да открие Виктор и да го доведе тук. Отказа се. Стори му се, че толкова глупаво би постъпил само Пляси. Подсказваше, че при затруднение кучето не би измислило нищо по-добро от търсенето на човек, който да се справи с проблема.
Изприпка напред и захапа здраво влачещия се край на нощницата. Джинджър невъзмутимо продължи напред и го повлече. Котаракът се разсмя прекалено присмехулно, поне според Гаспод.
— Време е да се събудите, госпожице! — изръмжа той, щом пусна нощницата.
Момичето изобщо не забави крачка.
— Видя ли? — прихна котаракът. — Мислят се за голяма работа само защото имат хватателен палец на ръцете.
— Ще я проследя — заяви Гаспод. — Само момиче посред нощ може да загази.
— Ето ти ги кучетата — обърна се котаракът към Пискунчо. — Все се умилкват около хората. Скоро ще поиска каишка с диаманти и паничка, на която е написано името му.
— Котенце, ако се натискаш да ти наръфат козината, попаднал си на когото трябва — заръмжа Гаспод и оголи гниещите си зъби.
— Не съм длъжен да търпя такова отношение — надменно отвърна котаракът. — Да си ходим, Пискунчо. Ще си намерим купчина боклук, където няма чак толкова много
Гаспод се озъби на гърбовете им.
— Писанчо! — подвикна язвително.
После се втурна след Джинджър, макар да се мразеше за това. „Ако бях вълк, пък съм си такъв… е, в някакъв смисъл… щеше да има тракане на челюсти и каквото се полага. И ако момиче се залута насам, лошо й се пише.
„Само че сполети ли я нещо лошо, той ще се лигави дни наред и ще забрави да ме храни. Не че ние, кучетата, имаме нужда хората да ни хранят, нищо не ми пречи да тичам из гората след елени — лопатари и да ги повалям, като им се метна с един скок на врата. Много си е удобно обаче да ти поднесат чинийка…“
Тя вървеше доста бързо. Езикът на Гаспод вече провисваше от устата заради усилията да не изостане. Болеше го главата.
Опита да огледа околността с ъгълчетата на очите си, да не би да се мяркат още кучета наблизо. Види ли някое, ще се престори, че е подгонил момичето. Впрочем тъкмо това правеше. Така, де. За жалост поначало не беше от най-издръжливите. Защо ли тя не се засрами и не тръгне по-полека?
Джинджър стигна до подножието и пое нагоре по склона.
Гаспод се чудеше дали да не залае с все сила, а после можеше да се оправдава, че е искал да я уплаши. Уви, както беше задъхан, можеше най-много да изхърка заплашително.
Джинджър пристъпи в малката падинка между дърветата.
Гаспод се довлече след нея, стъпи по-здраво, отвори уста да изскимти тревожно и едва не си глътна езика.
Вратата се бе отворила десетина сантиметра. И пясъкът още падаше надолу.
Този път той дочу гласове. Не изричаха думи, а само оголеното им значение без никакви преструвки. Бръмчаха около топчестата му глава като бродещи комари, умоляваха, увещаваха и…
… той беше най-прочутото куче в света. Сплъстените кичури паднаха, по проскубаните петна поникнаха лъскави къдрици, козината му се удължи по изведнъж стегналото се тяло, но се отдръпна от челюстите му. Пред него се появиха блюда, пълни не с шарените тайнствени органи, които уж би трябвало да му допадат, а с наситеночервени мръвки. Имаше и сладка вода… не, бира в купа с името му. Примамливи аромати намекваха, че немалко кучки радостно ще се опознаят с него, щом засити глада и жаждата си. Хиляди хора му се възхищаваха. Имаше и нашийник с името си, и…
Не, така не беше добре. Никакъв нашийник. Още малко и ще си измисли писклива мека играчка.
Картината се разбърка и вече…
… глутницата се промушваше пъргаво между тъмните, натежали от сняг дървета, всички го следваха със зейнали червени усти, а дългите им крака сякаш отмятаха земята назад. Хората в шейната нямаха никакъв шанс. Един от тях отхвръкна, когато плъзгачът подскочи върху изпъкнал корен, и се просна с писък на пътя, а Гаспод и вълците му се нахвърлиха…
И така не бива, напомни си той окаяно. Хората не са за ядене. Честичко му писваше от тях, но чак да ги яде…
Сблъсъкът на инстинктите заплашваше да изгори шизофренично неговото несъмнено кучешко съзнание.
Гласовете отегчени прекратиха нападението и се съсредоточиха върху Джинджър, която упорито се опитваше да изгребе надолу още пясък.
Някоя от познатите на Гаспод бълхи го ухапа. Вероятно и тя си мечтаеше, че с най-великата бълха в
