Подвижни образи

Джинджър. — Ако ще да му навлечете плетена ризница и да му лепнете мустачки, пак си остава трол!

Скалата, стърчащ като монолит над тях, се прокашля гръмко.

— Хайде сега, дано не почнем да се обиждаме и на химически състав…

Беше ред на Джинджър да размаха ръце отчаяно.

— Троловете са ми симпатични — увери го тя. — Докато са тролове, де. Но нали не искате от мен да изиграя романтична сцена с… с някой, който има каменно лице?

— Я да се разберем, ако може. — Гласът на Скалата приличаше на замахващ бейзболист. — Значи казваш, че нямаш нищо против да показват троловете как трепят хора с боздугани, ама не бива да имат възвишени чувства като вас, лигавите човечета?

— Тя изобщо не е казвала това — трескаво отрече Сол. — Тя не е…

— Ако ме порежете, няма ли да кървя? — драматично възкликна Скалата.

— Няма — отвърна Сол, — обаче…

— А, щях да кървя, ако имах кръв, направо щях да оплискам всичко наоколо.

— Да си изясним още нещо — обади се едно джудже и сръга Сол в коляното. — В сценария пише, че тя притежава цял рудник, пълен с щастливи, засмени, пеещи джуджета, нали?

— О, да. — Сол за миг загърби проблема с трола. — И какво?

— Малко избива на клише, не си ли съгласен? — заяде се джуджето. — Значи „джуджета — миньори“, така ли? Не виждам защо трябва непрекъснато да ни напъхвате в толкова ограничен стереотип.

— Но повечето джуджета наистина са миньори — провеси нос Сол.

— Вярно, но не са непременно щастливи от този факт — възрази друго джудже. — И не пеят непрекъснато.

— Няма да е правилно — добави трето джудже. — Заради безопасността на труда, схващаш ли? Запееш ли, можеш да срутиш тунела върху главата си.

— Пък и близо до Анкх-Морпорк няма никакви рудници — подхвана може би първото джудже, но Сол трудно ги различаваше. — Всеизвестен факт. Разположен е върху глинести слоеве. Ще станем за присмех, ако някой наш съплеменник ни види да копаем край Анкх-Морпорк.

— Не бих казал, че имам каменно лице — боботеше Скалата, който понякога дълго обмисляше събитията. — Може да е малко ръбесто, но защо да прекаляваме…

— В края на краищата — сърдеше се едно джудже — защо хората винаги получават хубавите роли, а за нас остават най-дребните?

Сол си позволи жизнерадостния смях на натикан в ъгъла човек, който се надява да разведри атмосферата с безобидна шегичка.

— Ами защото и вие сте…

— Продължавай — подканиха го джуджетата в хор.

— Ъ-хъм… — Той побърза да смени темата. — Вижте сега, основното в сюжета е, че героинята на Джинджър е готова на всичко, за да поддържа имението, рудника и…

— Дано скоро продължим снимките — намеси се Техничаря. — След час трябва да почистя кутията на духчетата.

— А-а, чатнах — наежи се Скалата. — „Готова на всичко“, тъй ли? За мене се отнася, нали?

— Не ти поддържаш мината, а тя теб — вметна едно джудже. — Изнасяш ценностите оттам, а не ги внасяш. В това е същината на миньорството.

— Е, може би рудникът е изчерпан — побърза да измисли нещо Сол. — Между другото тя…

— В такъв случай не ти е нужен — добродушно подхвана друго джудже с тон, който предвещаваше дълга и подробна лекция. — Изоставяш го, като слагаш подпори тук-там, после прокопаваш нова шахта покрай основната жила…

— … като внимаваш, разбира се, за неустойчивите пластове…

— … и се съобразяваш с възможни тектонични движения.

— Да, вярно, а след това…

— Освен в случаите, когато започваш открита разработка.

— Естествено, но…

— Не разбирам защо лицето ми трябва да дава повод за… — тътнеше недоволно Скалата.

— МЛЪКНЕТЕ! — разкрещя се Сол. — Всички да млъкнат! МЛЪКНЕТЕ ВЕДНАГА! Който не си затвори устата, няма повече да си намери работа в този град! Чухте ли ме? Ясно ли е? Добре. — Той се разкашля и продължи с по-нормален глас: — Така… Искам да се разберем най-сетне, че това е завладяващ, покоряващ зрителите романтичен филм за борбата на една жена да съхрани… — погледна най-горния лист на подложката и продължи храбро — … всичко, което обича, макар че целият свят около нея е обезумял. И никой да не ми досажда повече!

Някое от джуджетата плахо вдигна ръка.

— Извинете…

— Да? — сопна се Сол.

— А защо във филмите на господин Диблър светът около героите винаги е обезумял?

Сол присви очи.

— Защото господин Диблър — заръмжа той — е извънредно наблюдателен човек.

Диблър се оказа прав. Новият град беше концентрирал в себе си стария. Тесните улички бяха по-тесни, високите сгради — по-високи. Водоливниците вдъхваха по-силен страх, покривите стърчаха по-остри. Извисяващата се Кула на Занаята в Невидимия университет тук изглеждаше и по-грамадна, и по- заплашително килната, макар че стигаше само до една четвърт от височината на оригинала. Невидимият университет имаше по-бароков вид. Дворецът на Патриция се кипреше с нагиздени колони. Дърводелците гъмжаха като мравки по творението си, което след довършването му щеше да превърне Анкх-Морпорк в безлично копие на самия себе си. Само че в истинския град зданията не бяха нарисувани на платна, опънати върху рамка, и мръсотията не беше старателно напръскана върху тях. На къщите в Анкх-Морпорк им се налагаше да се изцапат без чужда помощ.

Новият град приличаше на Анкх-Морпорк повече, отколкото Анкх-Морпорк някога бе успявал.

Отведоха Джинджър в палатките за преобличане, преди Виктор да я заприказва, а после започнаха снимките и нямаше време.

„Векът на Плодния прилеп“ (на таблото бе добавено с по-малки букви „Повече звезди, отколкото има в небесата“22) спазваше принципа, че един филм трябва да бъде направен най-много за десетина пъти повече време от необходимото за показването му в залата. При снимките на „Издухани“ погазиха принципа. Имаше битки. Имаше нощни сцени, а духчетата бясно размахваха четчиците на светлината на факли. Джуджетата се трудеха весело в рудник, какъвто не бе имало, нито щеше да има — фалшиви късове самородно злато колкото пилета се подаваха от грапави гипсови стени. Сол настояваше да се вижда, че отварят усти, и те си позволиха по-пиперлива версия на песента „Хай-хо, хай- хо“, която стана много популярна сред джуджешката общност в Света гора.

Можеха само да се надяват, че Сол още помни кое къде пасва. Виктор отдавна изтърва нишката. Вече знаеше, че е по-добре да не следи сюжета на филма, в който участва, защото тук бъркотията беше още по-голяма, отколкото в действителността.

Получаваше възможност да говори с Джинджър само пред погледите на двама майстори на ръчката и целия актьорски състав, който в момента не участваше в снимките.

— Така… — подхвана Сол. — Това е сцената към края, в която героят на Виктор среща героинята на Джинджър след всички преживелици, и на табелата ще пише, че той казва… — Вторачи се в подадения му черен правоъгълник. — Да, той ще каже: „Да си призная, скъпа, готов съм на всичко за една… порция… от… деликатесното… свинско… филе… на… Харга… в… специалния… сос… с… къри…“

Сол млъкна и когато успя да си поеме дъх, все едно кит изплува в океана.

— Кой съчини ТОВА?!

Някой от художниците се осмели да вдигне ръка.

— Господин Диблър ме накара! — избълва припряно.

Сол порови в огромната купчина табели, побрали почти всички диалози във филма. Устните му се