Подвижни образи

тайните на своята гилдия, които се предаваха от поколение на същото поколение.

— Защо всички тези картинки са еднакви? — попита Диблър, когато Техничаря започна да навива залепената лента на ролка. — Като гледам, доста пари хабим така.

— Не са съвсем еднакви — възрази Пилски. — Всяка мъничко се различава от предишната, не виждате ли? И тези едва различаващи се картинки минават много бързо пред очите на хората, затова зрителите се заблуждават, че нещо се движи.

Гърлото веднага извади пурата от устата си.

— Значи всичко е нещо като фокус? — попита изумен.

— Да, може и така да се каже.

Майсторът на ръчката се подсмихна и посегна към гърненцето с лепилото.

Диблър зяпна втрещен.

— Аз си мислех, че е някаква по-особена магия — сподели леко разочарован. — А ти ми разправяш, че е едва ли не като играта „Тука има — тука нема“.

— Да, донякъде. Разберете, хората не виждат добре никоя от картинките, гледат много от тях наведнъж.

— Май се обърках…

— Всяка картинка допринася за общото впечатление. Хората ги виждат не поотделно, а слято. Образът се създава от бързата смяна на картинките.

— Брей… Много интересно. Дори страхотно. — Гърлото тръсна пепелта от пурата си към духчетата. Едно от тях я улови и я изяде. — И какво би станало — проточи той, — ако само една картинка в целия филм е съвсем различна от другите?

— Забавно съвпадение е, че точно сега ме питате за това. Нещо подобно се случи онзи ден, когато лепихме „Отвъд Тролската долина“. Някой от чираците вмъкна един-единствен кадър от „Златната треска“. И всички си мислехме за злато цялата сутрин, а не знаехме защо. Сякаш картинката скочи направо в главите ни, без очите ни да са я видели. Разбира се, наплясках хлапака с колана си, щом открихме какво е станало. Добре, че прегледах филма бавно и я забелязах.

Техничаря пак взе четката, топна я в лепилото, събра двата края на парчета лента и ги съедини. Едва тогава осъзна, че зад него е твърде тихо.

— Добре ли сте, господин Диблър?

— Ъ? А-а… — Гърлото явно бе потънал в дълбок размисъл. — Значи една-единствена картинка подейства толкова силно?

— О, да. Попитах добре ли сте?

— По-добре не съм бил през живота си, момко. Чувствам се отлично. — Диблър потри ръце. — Я сега с тебе да си поприказваме по мъжки. Защото, от мен да знаеш… — приятелски отпусна длан върху рамото на Техничаря — … току-що разбрах какъв късметлия си ти.

А в една уличка седеше Гаспод и си мърмореше.

— Ха, разправя ми да стоя тук! Заповядва ми. Щото неговото гадже не може да изтърпи някакво си ужасно смрадливо помиярче в стаята си. И ето ме сега — най-добрият приятел на човека кисне отвън под дъжда. Е, стига да валеше, де. Може сега да не вали, но ако валеше, щях да се измокря до кости. Заслужава да се вдигна оттука и да отпраша накъдето ми видят очите. Нищо не ми пречи да го направя. Когато си поискам. Не съм длъжен да седя тука. Дано никой не си е помислил, че седя, щото ми е казано. Ще ми се да видя човека, дето ще успее да ми заповяда нещо. Чакам, щото така съм си решил. Ами да.

Помрънка още малко и се премести в по-плътните сенки, за да не го виждат лесно.

А в стаичката на втория етаж Виктор стоеше с лице към стената. Беше унизително, особено след като се сблъска с ухилената госпожа Космипилитска на стълбата. Тя се засмя лъчезарно и направи сложен, включващ и лактите жест, който според Виктор не би трябвало да е част от репертоара на благопристойните стари дами.

Нещо подрънкваше и шумолеше зад гърба му, докато Джинджър се приготвяше за лягане.

— Тя е много мила — увери го момичето. — Вчера ми разказа, че имала четирима съпрузи.

— Преуморила се е да ги заравя в земята — изръмжа Виктор.

— Не разбирам това твое отношение — високомерно отвърна Джинджър. — Добре, вече можеш да се обърнеш. В леглото съм.

Виктор си отдъхна и се завъртя на място. Тя бе придърпала завивката до брадичката си и напомняше за обсаден гарнизон, който доблестно брани последните барикади.

— Трябва да ми обещаеш — подхвана момичето, — че ако се случи нещо по-особено, няма да се възползваш от положението.

— Обещавам — въздъхна той.

— Просто съм поставила кариерата си на първо място, ако ме разбираш.

— Разбирам.

Виктор седна до маслената лампа и извади книгата от джоба си.

— Не че съм неблагодарна или съм настроена зле към теб — упорито се оправдаваше Джинджър.

Той прехвърли пожълтяващите листове и намери страницата, до която беше стигнал. Десетки хора бяха прекарали целия си живот до хълма Света гора наглед само за да поддържат огъня и да произнасят някакви слова три пъти дневно. Но защо? И кой ли беше този Пазител на Портата?

— Какво четеш? — попита Джинджър след малко.

— Една древна книга, която намерих случайно — сдържано обясни Виктор. — И тя е за Света гора.

— Тъй ли…

— На твое място бих поспал — подхвърли той и се изви така, че да различава разкривените редове в светлината на лампата.

Чу я да се прозява.

— Аз разказах ли ти съня си докрай?

— Не ми се вярва — промърмори Виктор с надеждата, че тонът му е учтиво обезкуражаващ.

— Винаги започва с една планина…

— Слушай, по-добре не говори, а се унасяй…

— … и около върха й има звезди, но всъщност са си в небето, а после една от тях се спуска и вече изобщо не е звезда, а жена, вдигнала факел над главата си…

Виктор бавно обърна книгата на първите страници.

— И? — подкани със затаен дъх.

— И тя все се опитва да ми каже нещо, но не мога да я чуя добре. Говори за нещо, което трябва да събудя, има ярки светлини и май реве лъв или тигър, нали знаеш как звучи? Накрая се събуждам.

Показалецът на Виктор разсеяно се плъзна по скицата на планинския връх под звездите.

— Обикновен сън — смънка той. — Вероятно не означава нищо особено.

Разбира се, хълмът Света гора нямаше остър връх. Но може и да е имал в отдавна отминалите дни, когато на мястото на залива е съществувал град. Охо… Нещо май мразеше неописуемо това място…

— Случайно да помниш още нещо от съня?

Не чу отговор и пристъпи на пръсти до леглото.

Тя спеше.

Върна се на стола, който щеше да се окаже дразнещо неудобен най-много след половин час, и угаси лампата.

Нещо в хълма… Там беше опасността.

Имаше обаче по-близка опасност — и той да заспи.

Седеше на тъмно и се безпокоеше. Впрочем как трябва да събудиш сомнамбул? Смътно си спомняше хорските приказки, че било много рисковано. Носеха се слухове за хора, които сънували, че ги екзекутират, но точно в този миг ги докосвали по рамото, за да ги събудят, и главите им се търкулвали на пода. Мълвата не разкриваше как изобщо някой е научил по-късно какво е сънувал мъртвецът. Дали призракът се връщаше край леглото си, за да се оплаква?

Столът изскърца неприятно, щом Виктор реши да се понамести. Защо да не изпъне единия си крак