Подвижни образи

„Облял съм се в студена пот — установи Виктор. — Значи това било… Отдавна се питах какво ли усещаш…“

Плъзна се настрана и докосна стената.

— По-добре да се връщаме. — Надяваше се, че говори делово. — Не се знае какво има отпред. Пропасти или нещо от този род. Можем да приготвим повече факли и да доведем още хора.

Далеч напред отекна кух шум.

Бууф!

Последва го толкова ослепително сияние, че сянката от очните ябълки на Виктор сигурно се открои върху задната повърхност на черепа му. Светлината стана по-бледа след няколко секунди, но оставаше неприятно ярка. Пляси изскимтя.

— Ето — по-дрезгаво се обади Гаспод. — Вече виждаш, значи всичко е наред.

— Да, но от какво е светлината?

— Аз ли трябва да знам?

Виктор бавно пристъпваше напред, сянката му подскачаше отзад.

След стотина метра коридорът ги отведе в кухина, може би някогашна естествена пещера. Светлината бликаше изпод един свод високо в единия край и се виждаше всяка подробност.

Помещението беше по-просторно дори от Голямата зала на Невидимия университет и личеше, че преди немалко време е било още по-пищно от нея. Отблясъци се плъзгаха по златисти барокови орнаменти и по сталактити, увиснали от тавана. Стълба, достатъчно широка да побере цял полк в походна колона, се издигаше от грамадна сенчеста дупка в пода. Равномерният грохот и солената влага бяха доказателство, че морето се е промъкнало долу. Въздухът лепнеше по кожата.

— Да не е някакъв храм? — прошепна Виктор.

Гаспод подуши тъмночервена завеса от едната страна на входа. Щом я докосна, тя се свлече в лигава купчинка.

— Пфу!… Тука всичко е мухлясало!

Нещо многокрако защъка припряно по пода и пропадна в дупката със стълбата.

Виктор посегна предпазливо към дебело червено въже, окачено между позлатени пръти. То се разпадна.

Напуканата стълба стигаше до далечния осветен свод. Изкачиха се по стъпалата, заобикаляйки струпани от висок прилив водорасли и плавеи.

Под свода се минаваше в друга гигантска каверна с формата на амфитеатър. Редиците седалки се простираха към…

… стена ли беше?

Преливаше като живак. Ако някой можеше да запълни с живак правоъгълник колкото къща и да го изправи, без да се разсипе и капка, щеше да изглежда така.

Но не толкова зловещо.

Беше плоска и празна повърхност, обаче Виктор изведнъж усети, че го наблюдават като буболечка под лупа.

Пляси скимтеше.

Виктор осъзна какво го смущава.

Не беше стена. Защото стените са прикрепени някъде. А това нещо си висеше във въздуха, издуваше се и трептеше като отражение в огледало, само че огледало нямаше.

Светлината проникваше през него. Виктор вече различаваше бляскавата точка, шареща в сенките на далечния край на залата.

Тръгна надолу по пътеката между редиците каменни седалки, а кучетата подтичваха до него с прилепнали към главите уши и подвити опашки. Газеха в останките от някогашна мека пътека, които се разкъсваха влажно под краката им.

Няколко метра по-нататък Гаспод се обади:

— Не знам дали вече си забелязал, но някои от…

— Знам — мрачно го прекъсна Виктор.

— … седалките още са…

— Знам.

— … заети.

— Знам!

Всички тези хора… тоест бивши хора… седяха по редовете. Сякаш са гледали филм.

Почти се добраха до нещото. То блещукаше над тях, имаше ширина и височина, но не и дебелина.

А досами сребристия екран по-къса стълба се спускаше в кръгла яма, полузатрупана с боклук. Щом се покатери на купчината, Виктор успя да надникне към светлината зад екрана.

Там беше Джинджър. Стоеше с една ръка изпъната над главата. Факелът сияеше като запалена буца фосфор.

Тя бе впила поглед в някакво тяло върху каменна плоча. Тяло на гигант или поне негово приблизително подобие. Приличаше на цяла броня с положен върху нея меч, затрупана с прахоляк и пясък.

— Ето го онзи от книгата! — изсъска Виктор. — О, богове, тя какво си мисли, че върши?

— Не мисля, че тя мисли — възрази Гаспод.

Джинджър се поизвърна към тях и Виктор видя усмивката й.

Зад плочата имаше някакъв грамаден, прояден от времето диск. Поне той висеше нормално на вериги от тавана, а не се гавреше загадъчно с гравитацията.

— Незабавно ще прекратим това! — заяви Виктор. — Джинджър!

Гласът му отекна гръмовно от далечните стени. Долавяше как звукът подскача из пещери и тунели — „ър, ър, ър“. Някъде зад гърба му рухна голям скален отломък.

— По-кротко, бе! — скастри го Гаспод. — Всичко ще се стовари на главите ни!

— Джинджър! — изсъска Виктор. — Аз съм!

Тя се обърна и погледна през него.

— Виктор… — отрони мило. — Върви си. Махни се. Иди си, иначе ще се случи голяма злина.

— Щяла да се случи голяма злина — промърмори Гаспод. — Ето ти пак вещания, няма спор.

— Не знаеш какво правиш! — отсече Виктор. — Ти ме помоли да ти попреча! Върни се навън. Ела веднага с мен.

Понечи да се изкачи…

… и опората потъна под крака му. Някъде нещо забълбука, последва метален удар, накрая някакъв воднист мелодичен звук се засили и заехтя из каверната. Виктор побърза да премести крака си, но тази част от ръба също хлътна и зазвуча нов музикален тон.

Вече се чуваше и чегъртане. Виктор беше застанал в малка яма, но сега забеляза уплашен, че тя се издига бавно под оглушителен съпровод и със скрибуцане на прастари механизми. Неволно протегна ръце и блъсна ръждясал лост, който предизвика нов шум, а след това се счупи. Пляси виеше. Виктор видя как Джинджър изтърва факела на пода и притисна длани към ушите си.

Гигантски издялан камък се изхлузи мудно от стената и се стовари с трясък върху седалките. Разхвърчаха се парчетии, а дълбокото боботене наоколо подсказваше, че оглушителният шум променя формата на цялата пещера.

Най-сетне стихна с дълго задавено гъргорене и последно хъркане. Хаотични тласъци и скърцане оповестиха, че древните машинарии, случайно задействани от Виктор, са проработили за последен път.

Тишината се завърна в залата.

Виктор внимателно се измъкна от музикалната яма, която вече стърчеше два-три метра над сцената, и притича до Джинджър. Тя се беше свлякла на колене и хлипаше.

— Ставай! — подкани я той. — Да се махаме по-бързо.

— Къде съм? Какво става?

— Изобщо няма време за обяснения.

Факелът припламваше бледо на пода. Вече не излъчваше отровно бялата си светлина, а беше най- обикновен почернял и почти угаснал плавей. Виктор го докопа и размаха ръка, докато не се разгоря мътно