— Недей, бе! — засъска му. — Ела
Няколко меки бързи крачки, мощно отблъскване… и Пляси прескочи високата ограда, приземявайки се безупречно на четирите си лапи.
Гаспод се зарадва, че не си глътна езика.
— Добро момче… — смотолеви. — Да, добро момче.
Виктор се подпря да седне и си разтри тила.
— Хубавичко се праснах, когато столът се килна назад.
Пляси го гледаше нетърпеливо, захапал останките от чаршафа.
— Какво чака? — учуди се Виктор.
— Трябва да му кажеш, че е добро момче — обясни Гаспод.
— Не иска ли мръвка или бучка захар, или нещо подобно?
Гаспод завъртя глава.
— Просто му кажи, че е добро момче. За едно куче това е по-приятно и от пачка твърда валута.
— Нима? Е, щом трябва… Пляси, ти си добро момче.
Вълкодавът заподскача развълнувано. Гаспод изпсува тихичко.
— Извинявай за тая гледка. Жалка картинка, а?
— Добро момче, а сега намери Джинджър — помоли Виктор.
— Слушай, това и аз го мога — трескаво забърбори Гаспод, докато Пляси се захвана да души пода. — Всички знаем накъде е тръгнала. Няма никаква нужда да…
Пляси се втурна през вратата устремно, но грациозно. Спря в подножието на стълбата и се разлая настойчиво да го следват.
— Жалка картинка — окаяно повтори Гаспод.
Над Света гора звездите наглед винаги светеха по-ярко. Разбира се, тук въздухът беше по-чист, отколкото над Анкх, почти нямаше дим и все пак… Бяха твърде големи и близки, сякаш небето се превръщаше в огромна лупа.
Пляси минаваше като мълния през дюните и понякога спираше да изчака Виктор. Гаспод се клатушкаше по-назад и хриптеше.
Следата ги отведе в падинката, която се оказа празна.
Вратата беше открехната цяла стъпка. Отъпканият пясък отпред подсказваше, че и да е излязло нещо, и да не е излязло, поне Джинджър несъмнено се е промъкнала вътре.
Виктор се вторачи в пясъка.
Пляси седеше до вратата и го зяпаше обнадеждено.
— Той чака — обясни Гаспод.
— Какво чака? — уточни Виктор с мрачно предчувствие.
— А ти как мислиш? — изпъшка Гаспод.
— Да, бе. Пляси, ти си добро момче.
Пляси изджафка и се опита да направи задно салто.
— И сега какво? — промърмори Виктор. — Май трябва да влезем…
— Може би — отзова се Гаспод.
— Ъ-ъ… Или да почакаме тя да излезе? Казано направо, никога не съм се чувствал добре на тъмно. Тоест… Нощем всичко е наред, но чак непрогледен мрак…
— Хайде на бас, че Коен Варварина не се бои от тъмното — заяде се Гаспод.
— Е, да…
— И Черната сянка на пустинята не се бои.
— Вярно, обаче…
— А Хоуондаленд Смит, Унищожителя на Балгрог, на практика се кефи, когато е на тъмно.
— Не отричам, но не съм никой от тях! — изхленчи Виктор.
— Я се опитай да увърташ пред всички ония хора, дето са си давали пенсовете да те гледат как играеш герои — довърши го Гаспод и се почеса, за да махне една страдаща от безсъние бълха. — Леле, какъв смях щеше да падне, ако някой майстор на ръчката беше наблизо — продължи весело. — Страхотна комедия, казвам ти! „Господин Героят се плаши от тъмното.“ Щеше да надмине „Пуешки кълки“. Щеше да е по- забавна от „Една нощ на арената“. Сигурно хората щяха да се редят на опашка, за да…
— Ясно, ясно — прекъсна го Виктор. — Може и да вляза малко по-навътре. — Огледа отчаяно изсъхналите дървета наоколо. — Но първо ще си направя факел.
Очакваше да види паяци, мухъл, вероятно и змии, ако не и нещо по-лошо…
А попадна в сух коридор с горе-долу квадратно сечение, който се спускаше полегато. Долавяше се леко солен дъх, явно коридорът накрая стигаше до морето.
Виктор направи няколко крачки и спря.
— Почакай… Ако факелът угасне, ще бъде голям ужас да се залутаме в мрака.
— Няма да стане — възрази Гаспод. — Щото ние двамата имаме обоняние, чатна ли?
— Вярно, хитър си.
Виктор се помъкна напред. Стените бяха покрити с уголемени подобия на идеограмите в книгата.
— Знаеш ли — подхвърли и плъзна пръсти по една от тях, — те всъщност не са писменост. По-скоро приличат на…
— Върви, върви, стига си измислял поводи да протакаш! — подкани го Гаспод зад гърба му.
Виктор неволно подритна нещо, което заподскача в тъмата.
— Какво беше това? — пресекна гласът му.
Гаспод се повлече нататък и след малко се върна.
— Няма защо да се тревожиш.
— Така ли?
— Най-обикновен череп.
— Чий?!
— Не ми каза.
— Млъквай!
Нещо изпращя под сандала на Виктор.
— А туй… — започна Гаспод.
— Не искам да знам!
— Между другото, беше мидичка.
Виктор се взираше в трепкащия квадрат от чернота. Нескопосаният факел припламваше от въздушното течение. Като наостреше слух, долавяше някакъв ритмичен звук. Или в далечината ревеше звяр, или морето нахлуваше и се отдръпваше в подводен тунел. Виктор предпочиташе втората си догадка.
— Нещо я е призовало — смънка изведнъж. — В сънищата й. Нещо, което иска да излезе на свобода. Боя се, че тя ще пострада.
— Не заслужава да си докарваш неприятности заради нея — отсече Гаспод. — Шашармите с разни момичета, дето са се подчинили на Тварите от Пустотата, никога не водят до добър край, помни ми думата. Щото не знаеш до кого точно ще се събудиш някоя сутрин.
— Гаспод!…
— Ще се убедиш, че съм прав.
Факелът угасна.
Виктор го размаха трескаво и задуха с последно усилие да разпали искрите, които само замъждукаха. Просто не бе останало много от факела.
И тъмата нахлу обратно. Виктор за пръв път попадаше в такъв мрак. Колкото и да чакаше, очите му не биха свикнали. Нямаше с какво. Това беше началото и краят на всяка тъма, пълна и абсолютна, почти достъпна за опипващите пръсти като студено кадифе.
— Адска чернилка е тука — сподели впечатленията си Гаспод.
