толкова долнопробна войничка. Било същинско престъпление, че някой е допуснал такъв повратен момент в историята да се състои без участието на многохилядни войски, камили, укрепления, валове, обсадни кули, конница и множество бойни флагове.
— Отгоре на всичко са се трепали в скапана мъгла — мърмореше и Техничаря. — Били са крайно немарливи към осветлението.
Той огледа филмовото бойно поле, пазейки очите си с длан от яркото слънце. Сцената щеше да бъде заснета от всички възможни ъгли с помощта на единадесет майстори на ръчката. Един по един те даваха знак с изпружен палец, че са готови.
Техничаря Пилски потропа по кутията пред себе си.
— Готови ли сме, момчета?
Отвърна му хор от пискливи гласчета.
— Браво на вас — похвали ги. — Ако тоя път не се олеете, ще имате допълнителна порция гущерско за следобедния чай.
Стисна ръчката с едната си ръка, а с другата вдигна мегафона пред устата си.
— Чакаме знак, господин Диблър!
ССПГ кимна и щеше да размаха ръка, но пръстите на Сол се впиха в мускулите му. Племенникът се взираше пронизващо в подредената за бой конница.
— Един момент — помоли сдържано, сви длани пред устата си и се разкрещя: — Ей, ти! Петнайсетият рицар отдясно! Да, на тебе говоря! Имаш ли нещо против да развееш знамето си? Благодаря ти. Моля те, отиди незабавно при госпожа Космипилитска за друго знаме. Още веднъж благодаря.
Сол изви глава към чичо си и размърда вежди.
— Това е, това е хералдически символ — припряно го увери Гърлото.
— Кръстосани ребърца с мръвки върху подложка от маруля?
— Рицарите през ония времена много са си падали по вкусните гозби…
— Особено ми хареса девизът — кимна племенникът. — „Всяка вечер в «Къщата на ребърцата» при Харга“. Ако имахме и звук във филма, какъв ли щеше да е бойният вик на този рицар?
— Нали с тебе сме от една кръв? — завайка се Гърлото и поклати глава. — Как можеш да ми причиниш това?
— Мога, тъкмо защото сме от една кръв — натърти Сол.
Настроението на Диблър се разведри. Ами да, от тази гледна точка положението не беше чак толкова лошо.
Тук е Света гора. Ако искате времето да мине бързо, ще заснемете ускореното движение на часовникови стрелки…
А в Невидимия университет край резографа се чува „пльок“ по седем пъти в минута.
Към края на следобеда подпалиха Анкх-Морпорк.
Истинският град бе горял неведнъж през дългата си история — опожарен за отмъщение, от нехайство, от чиста злоба или просто заради застраховката. Повечето от грамадните каменни къщи, които всъщност го превръщаха в град, а не само в сбирщина бордеи, струпани нагъсто, оставаха невредими. Затова мнозина обитатели на Анкх-Морпорк23 смятаха, че един свестен пожар на всеки стотина години е жизненонеобходим за здравето на града, защото ограничава размножаването на плъховете, хлебарките, бълхите и — разбира се — на хората, които не са достатъчно богати да си позволят къщи от камък.
Знаменитият пожар по време на гражданската война се отличаваше с факта, че бил причинен
Според историците обаче не бил забележителен с нищо друго. През онова лято река Анкх се разляла по-нашироко и повечето квартали били твърде подгизнали, за да изгорят.
Втория път пожарът протече несравнимо по-добре.
Пламъци изригваха в небето. Понеже събитието се снимаше в Света гора, гореше
Диблър гледаше угрижено.
След малко стоящият зад гърба му Сол подхвърли:
— Чичо, да не чакаш още нещо?
— Ъ? Не. Надявам се, че Техничаря е насочил камерата към Кулата, само това ме притеснява. Много важна, дори символична за града забележителност.
— Несъмнено — потвърди Сол. — Много е важна. Дори е толкова важна, поне според мен, че през обедната почивка пратих няколко момчета да проверят всичко ли е както трябва.
— Тъй ли… — гузно смънка Гърлото.
— Именно. И знаеш ли какво откриха? Някой беше заковал фойерверки по външните стени. Купища фойерверки с дълги фитили. Добре, че ги намериха, защото ако бяха гръмнали наведнъж, щяха да съсипят снимките, а не бихме могли да ги повторим. Представяш ли си, според момчетата фойерверките щели да изпишат някакви думи в небето…
— Какви думи?
— Не се сетих да попитам — завъртя глава Сол.
Пъхна ръце в джобовете на панталона си и започна да си подсвирква небрежно. След малко изгледа косо чичо си.
— „Най-горещите ребърца в града“… Ама че…
Диблър се начумери.
— Хората поне щяха да се посмеят.
— Виж какво, чичо, не може да продължава така. Никакви търгашески номера повече, разбрахме ли се?
— Добре, де.
— Искрен ли си?
Диблър кимна.
— Нали се съгласих, какво още искаш?
— Малко повече убеденост, чичо.
— Тържествено обещавам да не се намесвам във филма — сериозно изрече Диблър. — Аз съм ти чичо. От едно семейство сме. Това стига ли ти?
— Е… Да речем.
Когато пламъците угаснаха, събраха малко жарава за барбекюто, с което отпразнуваха края на снимките.
Кадифеното покривало на мрака обгръща папагалската клетка на Света гора. В такива топли нощи мнозина се занимават с лични дела.
Момче и момиче, тръгнали хванати за ръка през дюните, се уплашиха до побъркване, когато един огромен трол изскочи насреща им иззад висок камък, размаха ръце и изкрещя „Ааааргх!“.
— Стреснах ли ви, а? — попита ги обнадежден.
Кимнаха пребледнели.
— Е, олекна ми.
Тролът ги погали по главите, от което краката им затънаха по-дълбоко в пясъка.
— Благодарско, значи. Много съм ви задължен. Приятна ви вечер — добави той по-печално.
Погледа ги как се отдалечават, без да пускат ръцете си, и се обля в сълзи.
А в бараката на майсторите на ръчката ССПГ Диблър наблюдаваше замислено как Техничаря лепи филмовата лента, заснета през деня. Пилски беше поласкан, защото господин Диблър за пръв път проявяваше интерес към тези подробности в създаването на филми. Може би затова се разбъбри повечко за
