Подвижни образи

изопнаха. Кимна на един мъж с бележник в ръка.

— Би ли отскочил до офиса, за да помолиш чичо ми да се поразходи насам, ако може да отдели няколко минутки? — После извади наслуки една табела и зачете на глас: — „О, да, липсва ми старият рудник, но за да си припомня родния дом, винаги… отивам… в… «Къщата… на… ребърцата»“… А-а, разбирам… — Хвана друга. — Да-а… Както виждам, последните думи на смъртно ранен боец от роялистката армия гласят: „Ех, да можех сега да опитам Специалното меню за един долар «Яж до пръсване» в… «Къщата… на… ребърцата»… на… Харга… О, майко!“…

— Според мен е особено трогателно — обади се Гърлото зад гърба му. — Ще се убедиш, когато нито един зрител не успее да сдържи сълзите си.

— Чичо… — процеди Сол.

Диблър го спря с жест.

— Казах ти, че ще намеря пари отнякъде. А Хитрьо Харга дори ни осигурява цялата храна за сцената с барбекюто.

— Обеща да не се намесваш повече в сценария!

— Изобщо не се намесвам — неотстъпчиво заяви Гърлото. — Не разбирам как можеш да твърдиш, че се намесвам. Само го пипнах тук-там. И смятам, че го подобрих значително. Пък и менютата на Харга от типа „Наплюскайте се като за последно“ са много изгодно предложение.

— Действието във филма се развива преди много столетия! — невъздържано изкрещя племенникът.

— Е-е, ти пък сега… — проточи Диблър. — Може някой от героите да вметне: „Питам се дали и след столетия храната при Харга пак ще е толкова вкусна“…

— Това вече не е филм, а бездушно търгашество!

— Дано да си прав — ободри се Гърлото. — Иначе сме затънали до гуша.

— Виж какво… — заплашително изръмжа Сол.

Джинджър побутна Виктор.

— Може ли да поговорим някъде на спокойствие? — помоли кротко. — Но без твоето куче — добави с нормалния си глас. — Задължително без него.

— Искаш да говориш с мен? — слиса се той.

— Да, но досега нямаше кога, нали?

— Добре. Разбира се. Гаспод, ти остани тук. Добро куче.

Виктор тихичко се израдва на нескритото отвращение в очите на Гаспод.

Зад тях вечният спор в Света гора се ускори до обичайните си обороти, носовете на Сол и Гърлото почти се допираха, а доводите и възраженията попиваха в ушите на кръга от развеселени и любопитни участници в продукцията.

— Не съм длъжен да търпя това, чу ли?! Мога и да подам оставка!

— А, не можеш! Ти си ми племенник! Как ще подадеш оставка от поста племенник, ще ми се да знам?…

Джинджър и Виктор седнаха на стъпалата пред голяма къща от платно и греди. Тук бяха в пълно уединение. Никой не би си направил труда да подслушва, щом няколко метра встрани можеше да гледа страхотно представление.

— Ъ-ъ… — запъна се Джинджър.

Кършеше пръсти. Виктор неволно се взря в нейните изпочупени нокти.

— Ъ-ъ… — пак смънка тя.

Измъченото й лице беше твърде бледо под грима. „Сега не е красива — внушаваше си Виктор, — макар че е малко трудничко да повярваш в това.“

— Аз… не знам как да го кажа — накрая започна момичето, — но… дали някой е забелязал, че ходя насън?

— До хълма ли? — уточни той.

Тя изви глава като нападаща змия.

— Значи знаеш? Как си научил? Да не си ме следил?

Събуди се предишната Джинджър, цялата огън и злоба, настръхнала от агресивна параноя.

— Пляси те намерил… заспала вчера следобед — промърмори Виктор и се поотмести.

— През деня ли?!

— Да.

Тя притисна длан до устните си.

— По-зле съм, отколкото си мислех — зашепна. — И става още по-лошо. Нали помниш, когато се срещнахме на хълма? Малко преди да ни завари Диблър и да си помисли, че се… занасяме… — Джинджър се изчерви. — И тогава не знаех как попаднах там!

— Ходила си и снощи — вметна Виктор.

— Кучето ти каза, нали? — потиснато промълви тя.

— Да. Съжалявам.

— Вече всяка нощ е така! — изхленчи Джинджър. — Знам, защото дори да се събудя сутрин в леглото си, целият под е наръсен с пясък, а ноктите ми са изпочупени! Отивам там всяка нощ и дори не знам защо!

— Опитваш се да отвориш портата — просвети я Виктор. — Има някаква древна порта, където склонът се свлече, а ти…

— Да, видях я, но защо?

— Е, предполагам нещо, само че… — спря се той.

— Кажи ми, де!

— Хъм… Чувала ли си израза genius loci?

— Не. За някакъв умник ли се отнася?

— Означава нещо като душа на местност. И може да се окаже твърде силна. Възможно е и да й се вдъхне сила чрез преклонение, обич или омраза, ако това се проточи. Сега се питам дали душата на някоя местност е способна да призовава хората. И животните. Все пак Света гора не е като останалите земи, нали? Тук всички се държат различно. Другаде най-важни са боговете, парите или добитъкът. Тук най-важно е да си важен.

Личеше, че е приковал вниманието й.

— Да? — подкани го тя. — Дотук не звучи чак толкова зле.

— Тепърва стигаме до лошото.

— Тъй ли…

Виктор преглътна на сухо. Умът му вреше като бульон над огън. Полузабравени факти изплуваха тормозещо на повърхността и отново потъваха. Скучни стари наставници в овехтели зали с високи тавани му бяха втълпявали прастари досадни истини, които изведнъж му станаха потребни като вода насред пустиня. Отчаяно се стараеше да ги изгребе от котлето на паметта си.

— Не съм… — изграчи и се прокашля. — Не съм сигурен дали налучквам истината. Това нещо е нахлуло от друго място. Случва се. Нали си чувала да казват, че на някоя идея й е дошло времето?

— Да.

— Ами така се говори за кротките, питомните идеи. Но те не са само такива. Има други, толкова преливащи от жизненост, че не чакат да им дойде времето. Диви. Необуздани. Лошото е, че налети ли една от тях, образува се пролука…

Взря се в нейните очи, преливащи от учтиво недоумение. В главата му сравненията се премятаха подобно на подгизнали кифлички. „Представи си, че всички светове, съществували някога, са притиснати един до друг като сандвич… тесте карти… книга… сгънати листове… и ако има подходящи условия, нещо прониква направо, а не се плъзга по тях… но отвориш ли проход между световете, излагаш се на ужасна опасност, например…“

Например…

Например…

Например какво?