Откри го в паметта си, както би намерил подозрително парченце от пипало тъкмо когато се е заблудил, че пицата е годна за ядене.
— Възможно е и още нещо да се промуши през същата пролука — започна той. — В нищото между… между нещата дебнат твари, които, общо взето, бих предпочел да не ти описвам…
— Все едно вече си ми ги описал — смръзна се Джинджър.
— И… ъ-ъ, те почти винаги напират да се вмъкнат в истинските светове. Вероятно някак стигат до теб, когато си заспала и… — Не му се искаше да продължава. Не можеше да понесе изражението на лицето й. — Може и да бъркам във всичко — побърза да я успокои.
— Трябва да ми попречиш да отворя портата — прошепна Джинджър. — Ами ако съм една от Тях?
— Не ми се вярва — великодушно я увери Виктор. — Обикновено имат повече ръце, доколкото ми е известно.
— Опитах и с кабарчета по пода, за да се будя — призна тя.
— Звучи гадно. Помогна ли?
— Не. Сутринта бяха прибрани в кутийката. Махнала съм ги насън.
Той сви устни.
— Знам ли, може да е добър признак…
— Как така?
— Ако са те повикали… разни неприятни създания, едва ли ги е интересувало дали ще настъпваш кабарчета.
— Уф…
— Нямаш представа какво и защо те е сполетяло, нали? — промърмори той.
— Нямам! Но всеки път сънувам едно и също. — Неочаквано очите й се присвиха. — А ти откъде знаеш всичко това?
— Аз… Един магьосник ми го обясни.
— Да не би и ти да си магьосник?
— В никакъв случай. В Света гора няма място за магьосници. А какъв е този твой сън?
— Ох, твърде чудат е, за да има някакъв смисъл. Впрочем присънваше ми се и като малка. Започва с една планина, но не обикновена, а…
Тролът Детритус се надвеси над тях.
— Младият гусин Диблър рече, че пак е време за снимки — избоботи той.
— Ще дойдеш ли в стаята ми довечера? — изсъска Джинджър. — Моля те! Ще ме събудиш, ако пак тръгна към хълма насън.
— А… твоята хазяйка… може да не й хареса…
— О, госпожа Космипилитска е разбрана жена.
— Наистина ли?
— Няма да каже нищо лошо, просто ще си помисли, че правим секс.
— А-а… — с кух глас проточи Виктор. — Е, значи всичко е наред.
— Младият гусин Диблър не обича да чака — напомни Детритус.
— Я млъквай… — разсеяно го скастри Джинджър.
Стана и изтръска пясъка от дрехите си. Тролът мигаше. Хората рядко му казваха да млъкне. Няколко тревожни вдлъбнатини проличаха на челото му. Обърна се и опита да надвисне над Виктор.
— Младият гусин Диблър не обича…
— Разкарай се! — озъби му се Виктор и тръгна след момичето.
Тролът остана сам, очите му се събраха от усилен умствен труд.
Вярно, и друг път се случваше да му викат „Махай се!“ или „Затваряй си устата!“, но винаги с треперещ от проявената смелост глас. Естествено той се подхилваше и въпреки всичко цапардосваше нахалника. За пръв път обаче му говореха така, сякаш неговото присъствие е последната им грижа в цялата Вселена. Грамадните му рамене провиснаха унило. Май това умилкване около Руби му влияеше зле…
Сол стърчеше над художника, който изписваше табелите с диалога. Вдигна глава, щом Виктор и Джинджър ги доближиха.
— Така… Всички по местата си. Веднага се заемаме със сцената в балната зала.
Имаше много самодоволен вид.
— Разбрахте ли се за репликите? — провери Виктор.
—
— Чудя се как накара Гърлото да отстъпи…
— Нямаше никакви доводи в своя полза. Прибра се в кабинета си, сигурно се цупи — надменно съобщи Сол. — Всички да внимават, трябва да…
Художникът подръпна ръкава му.
— Господин Сол, не знам какво искате да напиша за голямата сцена, щом Виктор няма да говори за ребърца…
— Човече, не ме разсейвай повече!
— Само ми подхвърлете някаква идея…
Сол решително махна пръстите му от ръкава си.
— Честно казано, не ми пука какво ще надраскаш.
Запъти се към декорите.
Художникът остана насаме с проблемите си. Взе четката. Устните му помръднаха, оформяйки думите.
— Хъ… Това си го бива.
Банана Н’серсем, най-хитроумният ловец в необятните жълти равнини на Клач, със затаен дъх намести последната малка част на механизма. Дъждът трополеше по покрива на колибата му.
Ето. Готово.
Никога не бе изработвал такова нещо, но знаеше, че го е направил
Улавяше в капаните си всевъзможни животни — от зебри до тарги. И какво от това? Вчера обаче закара поредния товар кожи в Н’кух и чу някакъв търговец да разправя, че ако някой изобрети съвършен капан за мишки, светът тутакси щял да проправи път към прага му.
Лежа буден цялата нощ, потънал в размисъл. Още със зазоряване взе една клечка, начерта няколко схемички на пръстените стени на колибата и подхвана работата. Преди да напусне града, бе огледал няколко капана за мишки. Прецени, че са твърде далеч от съвършенството. Не бяха направени от ловец.
Пак взе клечката и полека я пъхна в механизма.
Щрак!
Да, съвършенство…
Оставаше само да отиде отново в Н’кух и да потърси търговеца…
Дъждът направо гърмеше. Всъщност шумът по-скоро напомняше за…
Когато Банана дойде на себе си, лежеше сред останките от колибата си по средата на широка цял километър ивица от отъпкана кал.
Зяпна съсипания си дом. Огледа новия кафяв път, проправен до хоризонта. Взря се в тъмния сивкав облак, мержелеещ се в далечния му край.
После сведе очи. Съвършеният капан за мишки представляваше отчетливи плоски чертички в огромен отпечатък от крак.
— Не знаех, че съм го направил чак толкова съвършен…
Ако се вярва на историците, решителната битка, сложила край на гражданската война в Анкх-Морпорк, се провела между два оредели отряда от изтощени до припадък мъже, и то в някакво блато през ранно мъгливо утро. Макар че една от враждуващите страни си приписала победата по-късно, на практика резултатът бил „Гарвани — 1000 точки, хора — 0 точки“. Впрочем така е след почти всички битки.
И старшият, и младшият Диблър бяха единодушни, че под тяхно ръководство нямаше да се размине с
