жълт огън.
— Гаспод!
— Ъ?
— Хайде, вие двамата вървете отпред.
— О, много благодаря.
Джинджър се притискаше до него, докато залитаха нагоре по пътеката между седалките. Въпреки просмукващия се в душата му ужас Виктор си призна, че усещането е много приятно. Погледът му се натъкна на останките от седящите наоколо и той потрепери.
— Май са умрели, както са гледали филм…
— Ъхъ. Трябва да е бил комедия — вметна Гаспод.
— Защо ти хрумна?
— Я ги виж как още се хилят.
— Гаспод!
— Хъ, трябва да гледаме на нещата откъм веселата им страна, нали? — заяде се кучето. — Няма нужда да се вкисваме само щото сме в проклета подземна гробница с луда любителка на котки, а факелът всеки миг ще…
— Върви, де, върви по-бързо!
Тичаха и се препъваха по пътеката, плъзгаха се неприятно по водораслите и доближаваха малкия свод, който ги подмамваше с великолепието на чистия въздух и дневната светлина. Факелът вече изгаряше пръстите на Виктор. Захвърли го по неволя. Поне в тунела нямаха затруднения с посоката. Надяваше се, че ако вървят до едната стена и не направят някоя страхотна глупост, непременно ще стигнат до портата. Навън сигурно се зазоряваше, скоро щяха да видят светлина.
Виктор се поизпъчи. Доста геройски се прояви. Нямаше чудовища, с които да се сражава, но вероятно дори местните чудовища бяха изгнили преди много столетия. Разбира се, беше си страшничко, но се натъкнаха само на… един вид археологически находки. Щом всичко остана зад гърба му, вече не изглеждаше толкова зле…
Пляси, който тичаше отпред, се разлая.
— Какво казва? — попита Виктор.
— Тунелът е препречен от срутване — преведе Гаспод.
— Само това ни липсваше!
— Май е станало заради твоето изпълнение на орган в залата.
— Наистина ли е препречен?
Така си беше. Виктор пропълзя по отломките. Няколко големи плочи от покрива бяха пропаднали, повличайки тонове камънак. Той подръпна и побутна тук-там, но само предизвика още едно срутване.
— Дали няма друг път навън? Защо вие, кучетата, не отидете да…
— Забрави, мой човек — спря го Гаспод. — Единственият друг изход е по ония стъпала. А те накрая потъват в морето, нали помниш? Трябва само да се гмурнеш и да се надяваш, че ще ти стигне въздухът в дробовете.
Пляси излая.
— Не приказвам на тебе! — сопна му се Гаспод. — И
Виктор продължаваше да се промушва между парчетиите.
— Не знам дали не бъркам, но май оттук светлее. Ти какво ще кажеш?
Чу как ноктите на Гаспод задраскаха по камъните.
— Може би, може би — неохотно изсумтя кучето. — Май два отломъка са се заклинили и са оставили тесен проход.
— Но достатъчно широк, за да се промъкне някой по-дребничък ли? — насърчи го Виктор.
— Знаех си, че точно това ще кажеш — сърдито промърмори Гаспод.
Виктор чу приплъзване на лапи по хлабав скален къс. След малко до него стигна приглушен глас:
— Тука се разширява малко… а тука пък е теснотия… Ама че гадост…
Тишина.
— Гаспод? — подвикна Виктор плахо.
— Наред съм. Минах. Вече виждам портата.
— Чудесно!
Въздухът се раздвижи, други лапи зачегъртаха по камъните. Виктор се пресегна предпазливо и напипа едно тяло, което яростно се промушваше напред.
— Пляси се мъчи да дойде при теб!
— Много е едър. Ще се заклещи!
Кратко кучешко сумтене, трескав напън с крака, който посипа чакъл по главата на Виктор, накрая тържествуващ лай.
— Да, де, той е по-млад и гъвкав — призна недоволно Гаспод.
— Тичайте да доведете помощ! — подкани ги Виктор. — Ъ-ъ… Ние ще почакаме тук.
Бързите стъпки се отдалечиха. Радостното джафкане на Пляси оповести, че кучетата излязоха на открито.
Виктор се облегна на камъните.
— Сега ни остава само да чакаме.
— Под хълма сме, нали? — промълви Джинджър в мрака.
— Да.
— И как се озовахме тук?
— Тръгнах след теб.
— Казах ти да ми
— Вярно, но после ти ме върза.
— Нищо подобно!
— Върза ме — натърти пак Виктор. — Дошла си тук, отворила си портата, направила си факел и си влязла в… онова място. Страх ме е да си представя какво още можеше да сториш, ако не те бях събудил.
Тягостно мълчание.
— Наистина ли съм направила всичко това? — смънка Джинджър.
— Наистина.
— Но аз нищичко не помня!
— Вярвам ти. Въпреки това го направи.
— Между другото какво… какво е онова място?
Виктор се опитваше да си намести гърба по-удобно.
— Не знам — призна накрая. — Отначало ми се стори, че е храм. Хората май са идвали тук да гледат филми.
— Но нали е опустяло преди векове!
— По-скоро хилядолетия.
— Щом е така, не може да е вярно — възрази Джинджър с немощния глас на разума, който чака безумието да разбие вратата с брадва. — Идеята хрумна на алхимиците преди броени месеци.
— Да, има над какво да се замислиш.
Протегна ръка и я докосна. Тялото й беше вдървено като греда и трепна от допира.
— Тук сме почти в безопасност — добави Виктор. — Гаспод скоро ще доведе някого да ни измъкне. Не се тревожи.
Опитваше се да не мисли за вълничките, плискащи се по стъпалата долу, нито за многокраките създания, щъкащи по невидимия в тъмата под. Мъчеше се да отхвърли представата как октоподи се плъзгат безшумно по седалките пред онзи жив, преливащ се екран. Искаше да забрави зрителите, седящи в мрака, докато над тях минават столетия. Може би още чакаха дамата с подноса, която предлага пукана царевица и горещи наденички.
„Целият живот е като да гледаш филм. Само че си влязъл десетина минути след началото и никой не ти
