— Да, ама — напомни разочаровано — братовчед ти не може да брои до повече от едно.
— Той разправя, че били много пъти по един. Огромни дебели слонове, катерели се нагоре и били навързани с въжета. Грамадни и бавни. Всички влачели купчини
— А-а…
Първият йети посочи просторната полегата долина, затрупана със сняг.
— Днес снегът е хубав и дълбок. Тука нищо няма да мине бързо, нали? Лягаме в снега и няма да ни видят, докато не ни връхлетят, тогава ги плашим и започва голямото плюскане. — Той размаха гигантските си лапи. — Били много тежки, разправя братовчедът. Няма да минат бързо, помни ми думата.
Другият йети вдигна рамене.
— Ами да се захващаме.
Чуваха далечното уплашено тръбене.
Легнаха в снега и бялата им козина ги превърна в две безобидни преспи. С този похват винаги постигаха успех. Всички йети си го предаваха от поколение на поколение хиляди години, макар че нямаше да бъде предаван още дълго.
Чакаха.
Стадото ги доближаваше, шумно и ревящо.
Първият проговори бавно, сякаш бе обмислял въпроса си отдавна:
— Как става тъй… как става, че прекосяват планината със слонове?
Не получи отговор.
Двамата йети познаха.
Когато петстотинте груби слонски шейни изскочиха в долината на три-четири метра от тях със стотина километра в час, впрегнатите животни, ужасени и тръбящи, изобщо не забелязаха чакащите в засада йети, докато не ги връхлетяха.
Виктор открадна само два часа за сън, но се събуди забележително освежен и преливащ от оптимизъм.
Всичко свърши. Отсега нататък щеше да е много по-добре. Джинджър се държа много мило с него снощи… тоест допреди два часа… а онова нещо в хълма беше погребано веднъж завинаги.
Докато сипваше вода в напукания леген и се плискаше набързо, той си внушаваше, че такива неща се случват. Погребват някой порочен стар крал или магьосник, а после духът му броди наоколо, мъчи се да поправи стореното или каквото там го е прихванало. Всеизвестно е. Но сега поне милион тона скала запушваха тунела. Не му се вярваше, че странното нещо би могло да пропълзи през такава преграда.
Неприятно живият екран за миг изплува в паметта му, но дори той вече не го плашеше чак толкова. В пещерата беше тъмно, мърдаха сенки, а Виктор беше напрегнат като свита пружина. Нищо чудно нямаше, че очите му погаждаха номера. Там видя и скелети, обаче вече не ги смяташе за особено страшни. Бе слушал разкази за племенни вождове из студените степи, които били погребвани заедно с цели отряди конници, за да имат армия и в отвъдния свят. Може пък и тук да се е случило нещо подобно. Да, в студената светлина на деня никакви преживелици не го плашеха прекалено.
Тъкмо такава беше… Студена и мътна.
Стаята се изпълваше със сияние, каквото виждаш в зимно утро и знаеш, че е наваляло. Светлина без сенки.
Отиде до прозореца и погледът му срещна бледосребриста пелена.
Света гора бе изчезнала.
Гледките от нощта отново избухнаха в ума му, както и мракът се завръща, щом угасим лампите.
„Стой, бе, човек, по-кротко! Това е мъгла, нищо повече. Задължително е да има мъгла понякога, щом сме толкова близо до морето. Свети, защото слънцето е изгряло. Мънички водни капки, увиснали във въздуха. Нищо особено.“
Навлече си дрехите, рязко отвори вратата към коридора и едва не се спъна в Гаспод, проснат пред прага като най-непраната изтривалка на света.
Малкото куче колебливо опря глава на предните си лапи, вторачи във Виктор едно пожълтяло око и зафъфли:
— Хич да не си мислиш, нъл тъй, че съм легнал пред твойта врата зарад някакви си глупости — песът да си пази господаря, такива ми ти работи, ама като се прибрах тука…
— Млъкни, Гаспод.
Виктор отвори и външната врата. Мъглата се промъкна вътре, сякаш опипваше и само очакваше сгоден случай.
— Мъглата си е мъгла, нищо повече — изрече Виктор гласно. — Да вървим. Днес пътуваме до Анкх- Морпорк, не помниш ли?
— Главата ми… главата ми е като дъното на котешки пясъчник.
— Ще спиш в каретата. Впрочем и аз мога да си доспя в каретата.
Направи няколко крачки в сребристото сияние и почти веднага се залута. Разни постройки изпъкваха размазани в гъстата влага.
— Гаспод? — подвикна притеснен.
„Мъглата си е мъгла, нищо повече — повтори упорито. — Само че е някак претъпкана. Сякаш ако се разнесе в миг, наоколо ще има много хора, които ме зяпат. И то отвън. Това обаче е смешно, защото
— Сигурно искаш аз да водя — установи самодоволен глас до коляното му.
— Колко е тихо, а? — с пресилено нехайство изтъкна Виктор. — Може би мъглата поглъща звуците.
— Е, нищо чудно и разни страшилища да са изпълзели от морето и да са изтребили всичко живо освен нас — разговорчиво сподели догадките си кучето.
— Я да млъкваш!
Нещо напираше от ярката мътилка. С всяка крачка видимо се смаляваше, а пипалата и антените, които въображението на Виктор лепна на силуета, се оказаха горе-долу нормалните ръце и крака на Сол Диблър.
— Виктор, ти ли си? — промълви той неуверено.
— Сол?
На племенника видимо му олекна.
— Нищичко не различавам в тази гадост. Помислихме, че ще се загубиш. Да побързаме, че наближава пладне. Но май вече сме готови за тръгване.
— И аз съм готов.
— Ами добре. — Безброй капки лъщяха по косата и дрехите на Сол. — Ъ-ъ… Всъщност къде сме в момента?
Виктор се завъртя на място. Къщата със стаята под наем
— В мъглата всичко се променя, нали? — недоволно установи Сол. — Ъ-ъ… Как мислиш, дали твоето кученце ще намери пътя до студиото? Нали уж е доста схватливо…
— Гър, гър — вметна Гаспод и се изправи на задни лапи в поза, която Виктор прецени като хапливо иронична.
— Брей… — отрони Сол. — Сякаш разбира всяка наша дума, нали?
Гаспод излая остро. След секунда-две му отговори неспирен поток от развълнувано басово джафкане.
— А, разбира се, и Пляси е тук — отдъхна си Сол. — Ех, че умно куче!
Гаспод се напери.
— Впрочем Пляси е способен на какво ли не — подхвърли племенникът, когато тръгнаха полека към вълкодава. — Може да научи и твоето песче на някой и друг номер, а?
Виктор не посмя да погледне надолу.
Макар да сбъркаха посоката с няколко пресечки, накрая стигнаха до арката на „Векът на Плодния прилеп“, очертала се призрачно над главите им. Тук се събираха мнозина — заблудени скитници в непрогледното сияние, които не знаеха къде биха могли да отидат.
