Делорес дьо Грях, Бланш Сласт, Скалата и така нататък… — Изведнъж осъзна, че всички го зяпат с ням укор. — Така чух — оправда се плахо. — От един портиер. Той почти всяка вечер ходи да гледа подвижни образи.
— Ей, за к’во си приказвате? — сърдеше се Пунс и размахваше бастуна си.
— И готвачката ходи всяка вечер — вметна Професорът. — И останалите от кухнята. Я се опитайте да получите от някого дори жалък сандвич с шунка след девет вечерта…
— Да, почти всички ходят на филми — потвърди Лекторът. — Само ние не ходим…
Друг магьосник се взираше напрегнато в последните редове на плаката.
— Тук е написано „Сагъ на страста и широките стълбищъ насред бурнътъ историйъ на Анкх- Морпорк!“.
— Аха-а… — замисли се Лекторът. — Значи филмът е исторически?
— Има и още. „Епичискъ лйубовнъ историйъ, която разтръска Богувети и Людете!“.
— Виж ти… Значи засягат и религиозни проблеми.
— Накрая са добавили „С 1000 слонуве!“.
— Тъй, тъй… Дивата природа. Значи и просвещение. — Професорът се взря изпитателно в Декана.
Останалите последваха примера му.
— Струва ми се — полека подхвана Лекторът, — че никой не би могъл да възрази, ако старшите магьосници се запознаят с произведение, което съдържа исторически, религиозни и образователни елементи.
— Правилникът на Университета изрично забранява такива развлечения — заяви Деканът, но не особено уверено.
— Правилникът важи за студентите — натърти Лекторът. — Напълно съм съгласен, че не бива да им се позволяват такива волности. Вероятно биха започнали да свиркат и да замерят екрана с дребни предмети. Но не е ли немислимо да се твърди, че и старши магьосници като нас не могат да се запознаят с това популярно явление?
Бастунът на Пунс цапна Декана под коленете.
— Настоявам да ми кажете за к’во си говорите!
— Решихме, че няма причини старшите магьосници да не гледат подвижни образи! — изрева Професорът.
— То се знае! — присъедини се Пунс. — Що да не позяпаме хубави жени?
— Изобщо не сме споменавали хубави жени — поправи го Професорът. — Много по-интересно ни е да проучим всеобщото увлечение по филмите.
— Ха, наречете го както щете… — изкикоти се Уиндъл Пунс.
— Ако хората ни видят да излизаме през портата и да се запътваме към залите за подвижни образи заедно с простолюдието, ще загубят всякакво уважение към нашата професия — строго изрече Деканът. — Филмите дори не са истинска магия, а обикновена илюзия. Пък и кому би се приискало да зяпа купища млади жени, които подскачат с обтегнати трика? — промълви той покрусено.
Пондър Стибънс, най-големият късметлия сред дипломантите в историята на магьосничеството, весело се запъти към тайния проход в оградата. Неговият иначе необременен ум приятно се къпеше във видения за халби бира, може би някой филм, а накрая гозба с повечко лютиво къри в клачианска закусвалня…
Преживя втория най-страшен момент в живота си.
Той се вцепени.
Деканът отвори уста.
— О… О… Ъ-ъ… А-а… Хъм… — Най-сетне се пребори с непослушния си език. —
Пондър се поколеба, но след секунда си плю на петите.
След малко Лекторът по съвременни руни промърмори:
— Този беше младият Стибънс, нали? Махна ли се?
— Така ми се струва.
— Непременно ще спомене пред някого.
— Няма — възрази Деканът.
— А дали видя откъде сме извадили тухлите?
— Не, аз стоях пред пролуката — похвали се Професорът.
— Тогава да продължаваме. Колко ни остава?
— Вижте какво, според мен постъпваме много неблагоразумно — направи последен опит Деканът.
— Не мърмори, старче, ами поеми тази тухла.
— Както кажете, но ще ми обясните ли как смятате да прехвърлите отвън стола на колела?
Всички се вторачиха в инвалидната количка на Уиндъл Пунс.
Има олекотени модели, създадени, за да улеснят притежателите си за пълноценен живот в съвременното общество. В сравнение с нещото, в което прекарваше дните си Пунс, те бяха като газели пред хипопотам. Според стария магьосник пълноценният живот означаваше някой да го бута, където той поиска, и да му угажда във всичко.
Столът представляваше широка и дълга конструкция, управлявана с помощта на малко предно колело и дълга ръчка от ковано желязо. Всъщност кованото желязо изобилстваше. Е, поне на задните колела нямаше въртящи се остриета, но наглед и това не беше изключено. Имаше всевъзможни страховити лостчета, чието предназначение познаваше само Пунс. Имаше и огромен гюрук от промазана кожа, който се издигаше за някакви си два-три часа, за да пази обитателя на стола от проливни дъждове, ураганни ветрове, може би също от метеорити и падащи здания. С цел избягване на злополуки ръчката отпред бе окичена с тромби и свирки, с които Пунс обичаше да оповестява придвижването си из коридорите и дворчетата на Университета. За ускоряване бяха необходими изтощителните усилия на могъщ мъж, но впоследствие инвалидната количка набираше ужасяваща инерция. Може някой да бе предвидил спирачки в устройството й, но Пунс така и не си направи труда да попита дали ги има. И преподавателите, и студентите съзнаваха, че ако чуят оглушителен сигнал, единственият им шанс за оцеляване е да се долепят до най-близката стена, за да мине това ужасно механично творение.
— За нищо на света няма да пренесем стола — убедено отсъди Деканът. — Като го гледам, тежи поне един тон. Бездруго не бива да го вземаме с нас. Твърде стар е за такива преживявания.
— Като млад прескачах тая ограда… хъ, май всяка нощ — неприязнено се обади Пунс и се изкиска. — И да знаете, имахме си приключения тогава. Ако някой ми даваше по едно пени всеки път, когато Стражата ме гонеше чак до оградата… — прастарите му устни помръднаха от внезапните трескави изчисления — … щях да имам пет и половина пенса.
— Дали да не… — понечи да се намеси Професорът и се намръщи. — Защо пък пет и половина?
— Защото си спомням, че един път ги отказах насред пътя — щастливо обясни Пунс. — О, прекрасни времена бяха! Веднъж с Риктор Мярката и Сполд Шишкото се покатерихме върху храма на Малките богове, ама насред вечерната служба, и Шишкото носеше едно прасенце в чувалче…
— Видяхте ли сега какво направихте? — завайка се Лекторът. — Като почне, няма спиране.
— Защо не опитаме да пренесем стола с магия? — предложи Професорът. — Заклинанието на Гиндъл за лесно повдигане ще ни свърши работа.
— … и тогава висшият жрец се обърна, ама как зяпаше! А Мярката се изцепи, че…
— Това не е най-достойната употреба на магия — надменно изрече Деканът.
— Много по-достойно е, отколкото да пренесем тежката проклетия на ръце, не мислиш ли? — сопна се Лекторът и нави ръкави. — Хайде, момчета…
— … после пък Цирея затропа на портата в Гилдията на убийците и дъртият Скъмидж, който беше портиер тогава — страшен серсем, казвам ви, — изскочи, а стражниците тъкмо изтичаха иззад ъгъла…
— Всички ли са готови? Сега!
