Подвижни образи

— … тъкмо се подсетих как двамата с Фреймър Краставичката взехме малко лепило и…

— Декане, по-нависоко откъм твоя край!

Магьосниците изпъшкаха от психическото усилие.

— … да, помня, сякаш беше вчера, леле, как се облещи…

— Спускайте!

Обкованите с желязо колела изтракаха кротко върху калдъръма на уличката. Пунс кимна дружелюбно.

— Прекрасни времена бяха, прекрасни… — смънка и задряма.

Магьосниците се провряха бавно и тромаво през дупката, с широките си задни части лъснали под луната, и постояха задъхани от другата страна на оградата.

Магьосниците постепенно осъзнаваха, че са излезли от Университета по тъмно и без разрешение за пръв път от десетилетия. Някакво потиснато вълнение прескачаше между тях като припукваща искра. Всеки наблюдател, изкусно тълкуващ безмълвния език на тялото, би се обзаложил, че след филма някой ще предложи да отскочат в кръчма за едно-две питиета, друг пък ще реши да похапне нещо по-вкусно, всички ще открият, че нищо не им пречи да пийнат още… Накрая — към пет часа сутринта — градските стражници ще потропат почтително на портата на Невидимия университет, за да попитат Архиканцлера ще бъде ли така любезен да дойде с тях да разпознае неколцина предполагаеми магьосници, които още пеят неприлични песни на шест гласа… а, да, и би ли взел малко пари, за да плати всички щети? Защото във всеки старец още е затворен младеж, който се чуди как тъй са отлетели толкова годинки.

Професорът хвана периферията на своята висока, широка и провиснала шапка, символа на магьосническия занаят.

— А сега, момчета… Шапки долу!

Всички неохотно свалиха шапките от главите си. Магьосникът се привързва към островърхата си шапка. Тя му дава чувство за принадлежност към съсловието. Но както Професорът бе подхвърлил небрежно, щом хората съдят по шапката, че си магьосник, свалиш ли я, просто ще те помислят за някой богат търговец или каквото още им хрумне.

Деканът потръпна.

— Все едно съм си смъкнал всичките дрехи…

— Ще пъхнем шапките под одеялото на Пунс — предложи Професорът. — И никой няма да ни познае.

— Да, но дали и ние ще се познаем накрая? — разколеба се Лекторът.

— Ще си кажат, че сме… ами почтени граждани.

— Че аз точно такъв се чувствам — изпъчи се Деканът.

— Или пък търговци — вметна Професорът и приглади назад бялата си коса. — Помнете, че ако някой попита, ние не сме магьосници. Просто достойни търговци, излезли да се поразтушат, разбрахме ли се?

— А как изглежда достойният търговец? — озадачи се друг магьосник.

— Аз откъде да знам? — вдигна рамене Професорът. — Никой да не прибягва до магии! Няма нужда да ви повтарям какво ще стори Архиканцлерът, ако чуе, че служителите му се забавляват като простолюдието.

— Повече се безпокоя да не научат студентите — потрепери Деканът.

— Фалшиви бради! — тържествуващо заяви Лекторът. — Трябва да носим фалшиви бради.

Професорът вдигна очи към небето.

— Ама ние и без това си имаме бради. Що за маскировка ще бъдат фалшивите?

— А, тъкмо в това е номерът — увери го Лекторът. — Никой няма да заподозре, че под фалшивите си имаме истински.

Професорът отвори уста да възрази, но се отказа.

— Хъм…

— Но откъде ще се сдобием с фалшиви бради толкова късно вечерта? — усъмни се някой от групичката.

Лекторът грейна и бръкна в джоба си.

— Няма нужда. Ей в това е същинската хитринка. Донесох намотка тел, ако вече схващате. Стига да отчупите две парчета, да ги усучете около бакенбардите си, да ги окачите нескопосано на ушите си ето така… — той даде пример — … и сте готови.

Професорът го зяпна.

— Брей, да се втрещи човек… Вярно! Наистина изглежда, че си сложил зле направена фалшива брада.

— Изумително, нали? — доволен отбеляза Лекторът и му подаде телта. — Главознание, това му е цаката.

Няколко минути чупиха тел и изскимтяваха при убождане с парчетата. Накрая се спогледаха, двама магьосници хванаха ръчките на инвалидната количка и я забутаха с грохот по калдъръма.

— К’во става, бе? К’во правите? — попита Пунс, събудил се ненадейно.

— Ще се преструваме на почтени граждани — осведоми го Деканът.

— А, забавна игричка — одобри Пунс.

— Драги, чуваш ли ме?

Ковчежникът отвори очи.

Лазаретът на Невидимия университет не беше прекалено просторен, а и рядко се използваше. Магьосниците или се радваха на възмутително добро здраве, или умираха. Единственото лекарство, от което честичко се нуждаеха, беше отвара против стомашни киселини и затъмнена стая до обяд.

— Донесох ти нещо за четене — съобщи гласът срамежливо.

Ковчежникът успя да фокусира погледа си в заглавието: „Приключения с арбалет и въдица в ръка“.

— Беше се отнесъл здравата от удара. Цял ден не се свести.

Ковчежникът се опули мътно към розово-оранжевия облак, който постепенно се избистри в лицето на Архиканцлера.

„Я да помисля как точно се озовах…“

Подскочи в леглото, сграбчи робата на Архиканцлера и изкрещя в едрото розово-оранжево лице:

— Ще ни връхлети нещо страшно!

Магьосниците се разхождаха по сумрачните улици. Засега маскировката им служеше чудесно. Хората дори си позволяваха да ги избутват от пътя си. Никой не би дръзнал да се блъсне нарочно в магьосник. Беше освежаващо ново преживяване.

Пред „Одиум“ се тълпеше огромно множество, а опашката се точеше по цялата улица. Деканът я пренебрегна напълно и поведе групичката право към входа. Друг магьосник изпъшка тихичко от лошо предчувствие.

Изпречи им се трол със зачервено лице и зле скроена военна униформа, но без панталон.

— Моля? — учуди се Деканът.

— Ти не виждаш ли, че има опашка?

Деканът кимна учтиво. В Анкх-Морпорк самата същност на опашката предполагаше магьосникът да е най-отпред.

— Виждам — потвърди той. — Това е чудесно. А сега бъдете така добър да се отдръпнете, за да си заемем местата.

Тролът го сръга в корема.

— Накъде си се разбързал, бе? Да не се мислиш за магьосник?

Най-близките кандидат-зрители прихнаха.

Деканът пристъпи по-близо до трола и изсъска:

— Впрочем ние сме именно магьосници.