Пред офиса на Диблър чакаше карета, а самият той стоеше наблизо и потропваше с крака.
— Хайде, де! Изпроводих Техничаря да тръгне с филма. Вие двамата, качвайте се по-бързо.
— Нима можем да пътуваме в тази мъгла? — усъмни се Виктор.
— Че какво ни пречи? — изненада се Гърлото. — Има един-единствен път оттук до Анкх-Морпорк. А бездруго очаквам да излезем от това месиво, щом се отдалечим от брега. Изобщо не разбирам защо всички са толкова изнервени днес. Мъглата си е мъгла, нищо повече.
— И аз си казах същото — съгласи се Виктор и влезе в каретата.
— Имахме късмет обаче, че вчера довършихме „Издухани“ — призна Гърлото. — Е, сигурно е някакво сезонно явление. Няма от какво да се безпокоим.
— Това го чувам вече за пети път от устата ти — промърмори Сол.
Джинджър се свиваше на едната седалка, Пляси се излежаваше отдолу. Виктор се настани до нея.
— Успя ли да поспиш? — прошепна.
— Час-два. И нищо не се случи. Не сънувах.
Той се успокои.
— Значи наистина е свършило. Не знаех какво да мисля.
— Ами мъглата?
— Моля? — гузно смънка Виктор.
— Каква е причината за
— О, доколкото знам, когато над затоплената земя се стеле студен въздух, водата се кондензира в…
— Знаеш много добре за какво говоря! Изобщо не прилича на обикновената мъгла! Тя… се просмуква някак странно — не успя да обясни тревогата си Джинджър. — И почти се дочуват гласове.
— Не може почти да се дочуват гласове — възрази Виктор с надеждата, че и собственият му разсъдък ще повярва. — Или ги чуваш, или не. Слушай, и двамата сме преуморени. Това е. Работихме до изнемога и… такова, де, не си доспивахме. Естествено е да ни се струва, че почти чуваме и виждаме разни неща.
— А, значи можело почти да виждаш нещо? — ликуващо се заяде тя. — И хич не се опитвай да ми пробутваш това разумно хладнокръвие. Адски мразя хората да се държат насила хладнокръвно и разумно.
— Надявам се, че влюбените пиленца не се карат?
Виктор и Джинджър настръхнаха. Диблър се пльосна на отсрещната седалка и ги поощри с озъбена усмивка. Сол седна до него. Кочияшът затръшна вратата.
— Ще спрем да хапнем по средата на пътя — съобщи Гърлото, щом потеглиха с тласък.
Той поумува и подозрително подуши въздуха.
— Що за миризма е това?
— Опасявам се, че моето куче е под вашата седалка — осведоми го Виктор.
— Да не е болно? — намръщи се Диблър.
— Боя се, че през цялото време си мирише така.
— Не смяташ ли, че е добра идея да го изкъпеш?
Почти се чу сумтене:
— Не смяташ ли, че е добра идея да ти отхапя краката до глезените?
А над Света гора мъглата се сгъстяваше…
Плакатите за „Издухани“ се разпространяваха в Анкх-Морпорк от няколко дни и очакването стигна до трескава възбуда.
Този път проникнаха дори в Университета. Библиотекарят си окачи един в задушното, пълно с книги леговище, което той наричаше свой дом25, а още няколко екземпляра се предаваха тайничко от магьосник на магьосник.
Художникът бе сътворил шедьовър. В прегръдката на Виктор, на фона на пламтящия град, Джинджър показваше практически всичко, което имаше, както и още много от онова, което всъщност нямаше.
Гледката подейства на магьосниците така, както Диблър се бе надявал, че и малко отгоре. Подаваха си плаката с треперещи ръце.
— Ето едно момиче, което го има — отбеляза Професорът по неопределени изследвания, един от най- дебелите магьосници.
— Какво има? — не разбра друг.
— Е, сещаш се, де. Онова. Дето като го видиш, си казваш: „Ех, ако можех…“
Всички в стаята продължиха да го гледат с любезното очакване на хора, копнеещи да чуят потресаващата реплика във вица.
— Ама и вие сте едни! — възмути се Професорът. — Трябва ли всичко да ви сдъвквам?
— А, той говори за сексуалния магнетизъм — щастливо прозря Лекторът по съвременни руни. — Съблазънта на открити заоблени гърди, бедра с преливащи се под кожата мускули и забраненият плод на удоволствието, който…
Магьосниците от двете му страни старателно избутаха креслата си по-надалеч.
— Да, бе,
— Не бих казал… — проточи с копнеж Лекторът.
Разговорът събуди Уиндъл Пунс, който дремеше в креслото си на колела до камината.
— К’во било? — сепна се той.
Деканът почти опря устни до ухото му.
— Казвам, че като млади дори не знаехме какво означава думичката „секс“.
— Вярно, съвсем вярно — потвърди Пунс и се загледа замислено в пламъците. — А помниш ли дали изобщо го открихме някога?
Мълчанието се проточи миг-два в повече.
— Каквото щете разправяйте, но ето ви една млада дама с чудесна фигура — предизвикателно изрече Лекторът.
— Има си всичко като за няколко млади дами — уточни Деканът.
Уиндъл Пунс направи немощен опит да съсредоточи погледа си върху плаката.
— А кой е тоя младок?
— Какъв младок? — учудиха се неколцина магьосници.
— Дето е по средата на картината — посочи Пунс. — И дето е награбил девойката.
Всички се взряха сякаш за пръв път в плаката.
— А, този ли… — пренебрежително изсумтя Професорът.
— Май… такова, виждал съм го и преди — спомни си Пунс.
— Драги ми Пунс, искрено се надявам, че не си се измъквал тайничко да гледаш подвижни образи — укорно заговори Деканът и се ухили на останалите. — Знаеш, че е недостойно за един магьосник да участва в забавленията на простолюдието. А и Архиканцлерът би се разгневил, ако научи.
— А?
Пунс допря свита длан до ухото си.
— Но като спомена… наистина ми е познат отнякъде — призна Деканът след поредния поглед към плаката.
Лекторът склони глава настрана.
— Това е младият Виктор, нали?
— Ъ? — обади се Пунс.
— Може и да си прав — съгласи се Професорът. — И Виктор има такива недорасли мустачки.
— За кого говорите, бе? — недоумяваше Пунс.
— Но той беше студент при нас! — възмути се Деканът. — Можеше да стане магьосник. Защо му е щукнало да опипва млади дами?
— Че е Виктор, няма спор — промърмори Професорът. — Но не е нашият Виктор. Тук е написано „Виктор Мараскино“.
— Псевдоним в подвижните образи — махна с ръка Лекторът. — Всички си измислят забавни имена. Като
