Подвижни образи

Тролът му се ухили в лицето.

— Я не ми пробутвай боклучави лафове като руднична шлака. Нали ти виждам фалшивата брада!

— Ей, чуй какво ти…

Гневната реплика на Декана секна по средата с писък, когато тролът го хвана за яката и го запрати насред улицата.

— Ще стоиш на опашката като всички.

Чакащите го подкрепиха с оглушителни викове. Деканът изръмжа и протегна дясната си ръка с разперени пръсти…

Професорът се вкопчи в рамото му.

— Такова изпълнение няма да ни се отрази много добре. Идвай с мен веднага!

— Къде?

— На края на опашката!

— Но ние сме магьосници! Никога не чакаме на опашки!

— Не помниш ли, че сега сме почтени търговци? — Професорът се озърна към околните любители на филмите, които започваха да се взират особено в тях. — Хайде на края!

В другия край на улицата тълпата се раздвижи. Мнозина се устремиха натам. Почтените търговци изведнъж се озоваха насред повляклото ги гъмжило.

Лекторът промърмори:

— Идва някаква важна особа!

— Кой ли може да е? — Лицето на Професора се сгърчи от паника зад фалшивата брада. — Как мислиш, да не са поканили Архиканцлера?

Магьосниците сгушиха глави в раменете си.

Всъщност доближаваше карета, несравнимо по-великолепна от разпадащите се файтони, набутани в пустия соколарник на Университета. Тълпата напираше да разкъса редицата от тролове и стражници и се взираше с очакване във вратичката на каретата. Дори въздухът сякаш трептеше.

Господин Безам, толкова изпъчен от самочувствие, че май подпърхваше над земята, изприпка и посегна да отвори вратичката.

Тълпата колективно затаи дъх с изключение на една малка част, която налагаше всички наоколо с бастуна си и мрънкаше свадливо:

— К’во става тук, а? Защо никой не ми казва к’во става? Настоявам някой да ми каже какво… хъм, става!

Вратичката си остана затворена. Джинджър стискаше дръжката като спасително въже.

— Но те са хиляди! — ахна тя. — Не мога да изляза!

— Всички до един гледат твоите филми! — примоли се Сол. — Това е твоята публика!

— Не!

Сол вдигна ръце.

— Не можеш ли поне ти да я убедиш? — обърна се към Виктор.

— Не знам дали мога да убедя и себе си.

— Но вие толкова дни наред сте все пред очите на тези хора — промърмори Диблър.

— Не е вярно — отрече Джинджър. — Там бяхте само вие, майсторите на ръчката, троловете и останалите от снимките. Беше съвсем друго. Впрочем тогава не бях аз, а Делорес дьо Грях.

Виктор си подъвка устните замислено.

— Тогава защо не изпратиш при тях Делорес дьо Грях вместо себе си?

— Как ще стане? — озадачено попита Джинджър.

— Ами… защо не се престорим, че това е филм?…

Чичото и племенникът Диблър се спогледаха. Сол сви дланите си на фуния като лещата на снимачна кутия, а Гърлото, макар и след напомнящо сръчкване в ребрата, опря едната си длан в темето на племенника, а с другата ръка се приготви да завърти въображаемата ръчка, стърчаща от ухото му.

— Снимаме! — провикна се с глас на режисьор.

Вратичката на каретата се отвори широко. Шумът на гъмжилото беше като вдишването на планински връх. Виктор излезе и подаде ръка на Джинджър.

Тълпата се развика лудешки.

От вълнение Лекторът по съвременни руни си хапеше пръстите. Професорът по неопределени изследвания издаваше чудати гърлени звуци.

— Нали знаете онзи лаф, че едно момче можело да си намери и по-хубаво занимание от магиите? — изгъгна по едно време.

— Истинският магьосник би трябвало да се интересува само от едно нещо — сгълча го Деканът. — Знаеш добре кое е то.

— О, знам.

— Имах предвид магията!

Професорът се взря в наближаващите фигури.

— Все пак това е младият Виктор.

— Отвратително — изсумтя Деканът. — Как му е хрумнало да се увърта около млади дами, щом можеше да стане магьосник?!

— М-да-а… Ама че глупак… — проточи Лекторът, който май имаше затруднения с дишането.

Последва обща въздишка.

— Но трябва да признаете, че момичето си е трепач — подхвърли Професорът.

— Аз съм стар човек и ако някой не ме пусне незабавно да погледна к’во става — заплаши пресеклив глас зад тях, — ще опита… хъм, бастуна ми.

Двама от магьосниците се отдръпнаха и пропуснаха стола на колела, който спря чак при червената пътека.

Ченето на Пунс увисна.

Джинджър стисна ръката на Виктор.

— Ей там неколцина стари дебелаци с фалшиви бради ти махат — излезе гласът й през стиснатите зъби и замръзналата усмивка.

— Да, според мен са магьосници.

Виктор също им се ухили.

— Единият подскача на инвалидната си количка и крещи „Ей-хей“ и „Юху-у-у“.

— Това е най-възрастният жив магьосник в целия свят.

Виктор махна с ръка на пълна лелка в тълпата, която припадна на секундата.

— Ох… А какъв ли е бил преди петдесетина години?

— Ами бил е на осемдесет26 Само не му пращай въздушна целувка!

Тълпата изрева одобрително.

— Но той изглежда много мил!

— Просто се усмихвай и размахвай ръка.

— О, богове! Погледни всички онези хора, които чакат да се запознаят с нас!

— Виждам ги.

— Но те като че са важни особи!

— Е, и ние сме като тях. Поне така се оказа.

— Защо?

— Защото сме си ние. Не помниш ли какво ми каза на брега? Пак сме си ние, но колкото се може по- големи и видни. Нали това искаше? Ние сме…

Виктор млъкна.

Тролът пред входа на „Одиум“ отдаде чест неуверено. Въпреки неспирната врява се чу ясно как ръката му се удари в ухото…

Гаспод куцукаше на скорост по уличката, а Пляси послушно припкаше след него. Никой не ги и погледна,