Подвижни образи

че почти я усещаше на вкус. Не можеше да каже същото за пухкавите разпукани царевични зрънца от кесията, която му тикнаха в ръцете.

От другата му страна противният Диблър обясняваше техническите тайни на подвижните образи, напълно заблуден, че Патрицият чува дори и една дума.

Внезапно залата се разтресе от ръкопляскания.

Лорд Ветинари се наведе към Диблър.

— Защо намаляват светлините?

— О, сър, това е, за да виждате по-добре образите на екрана.

— Нима? Мнозина биха очаквали, че така образите ще се виждат по-трудно.

— Не и подвижните образи, сър — почтително възрази Диблър.

— Колко любопитно…

Патрицият се наведе на другата страна към Джинджър и Виктор. Установи с умерена изненада, че и двамата са изключително напрегнати. Забеляза това състояние още с влизането им в „Одиум“. Младежът зяпаше нелепите декорации, сякаш виждаше най-страшната гледка в живота си, а когато момичето зърна самата зала, едва си пое дъх.

Май още бяха втрещени.

— Предполагам, че всичко това вече е привично за вас — подхвърли Патрицият.

— Не — отрече Виктор. — Изобщо не сме свикнали. Досега не сме били в зала за показ на филми.

— Освен веднъж — зловещо процеди Джинджър.

— Вярно, освен веднъж…

— Да, но вие участвате в създаването на подвижни образи — меко напомни лорд Ветинари.

— Така е, само че никога не ги гледаме. Виждаме само откъси, когато майсторите на ръчката слепват парчетата от филма.

— Значи това е нещо ново за вас? — провери пак Патрицият.

— Не съвсем… — смънка Виктор, чието лице сивееше.

— Колко увлекателно — промърмори лорд Ветинари и продължи да не слуша приказките на Диблър.

Не бе стигнал до поста си, като се стараеше да вникне в работата на механизми. Интересуваше го устройството на човешките умове.

На метър-два от него Сол пусна малка ролка филм в скута на чичо си.

— Това е твое — съобщи мило.

— Какво е? — попита Диблър.

— Ами реших да прегледам набързо филма, преди да го покажем…

— Наистина ли? — промълви Диблър.

— И що да видя? Насред сцените с опожаряването на града пет минути на екрана се мъдри чиния с ребърца в Специалния фъстъчен сос на Харга. Разбира се, знам защо. Само искам да науча защо така.

Диблър се хилеше гузно.

— Ето как си го представях — щом едно кадърче кара хората да купуват всякакви неща, какво ли щяха да направят с тях цели пет минути…

Сол не откъсваше поглед от лицето му.

— Много ме засегна, да знаеш — продължи Диблър. — Не прояви никакво доверие към мен. Аз ти обещах тържествено да не се бъркам повече, а ти не пожела да ми повярваш. Ти нарани чувствата ми, Сол. Наистина. Къде изчезна почтеността?

— Според мен си я продал на някого, чичо.

— Много съм наскърбен — не мирясваше Диблър.

— Но ти не спази обещанието си, чичо.

— Това няма нищо общо. Бизнес, какво да се прави. Сега говорим за отношенията в семейството. Сол, трябва да вярваш на близките си. Особено на мен.

Племенникът вдигна рамене.

— Добре, щом казваш.

— Сериозно ли?

— Да, чичо. — Сол се ухили до ушите. — Обещавам ти тържествено.

— Ей така те харесвам!

По-нататък в редицата Виктор и Джинджър се взираха с примирен ужас в празния екран.

— Знаеш какво ще се случи сега, нали?… — прошепна тя.

— Да. Някой ще засвири в яма пред екрана.

— Онази пещера наистина ли беше филмова зала?

— В известен смисъл — уклончиво отвърна той.

— Но тук екранът е обикновен. Не е… ами просто си е екран. Малко по-качествен чаршаф, а не…

Заглуши я шумотевица откъм другия край на залата. Сред дрънчене и съскане на изпуснат въздух дъщерята на Безам Посадски се издигна бавно от широк отвор в пода. Момичето се нахвърляше върху клавишите на малък орган с вдъхновение, породено от няколко часа репетиции. Подпомагаха я усилията на двама могъщи тролове, които натискаха духалото зад сцената. Беше яка млада жена и незнайната музикална творба очевидно губеше в битката с нея.

В партера Деканът подаде голяма кесия на Професора.

— Вземи си шоколадови стафидки.

— Приличат ми на миши барабонки — оплака се Професорът.

Деканът огледа по-внимателно съдържанието на кесията.

— А, това ли било… Изтървах я на пода преди минутка и се чудех защо стафидките пак са много…

Лампите станаха още по-мъждиви. Екранът просветна. Появиха се числа, които се сменяха бързо в обратен ред към нулата.

Калиопа Посадска се взря съсредоточено в нотните листове, нави си още малко ръкавите, отметна кичурите от очите си и се впусна във вдъхновена атака срещу едва различимия стар химн на Анкх- Морпорк.28

Светлините угаснаха.

Небето блещукаше. Тази мъгла изобщо не беше нормална. Излъчваше сребристосив здрач и мигаше като кръстоска между сиянието над Главината и лятна гръмотевична буря.

А над Света гора небето пламтеше ярко. Отблясъците проникваха дори в уличката зад „Къщата на ребърцата“ на Харга, където двете кучета се наслаждаваха на специалното безплатно меню „Каквото си измъкнеш от бунището“.

Пляси вдигна глава към небето и заръмжа.

— Напълно те разбирам — сподели Гаспод. — Нали им рекох, че вещае? Не им ли повтарях, че ще падне голямо вещаене? — От козината му изскачаха искри. — Да вървим. По-добре да предупредим хората. В туй те бива, да знаеш.

Трактрактрак…

Единственият звук в „Одиум“. Калиопа вече не свиреше, а се пулеше към екрана.

Висяха ченета и се затваряха само колкото да сдъвчат поредната порция пукана царевица.

Виктор си спомняше замаяно, че понечи да се възпротиви. Опита се да извърне глава. Дори и сега немощно гласче в съзнанието му внушаваше, че всичко е потръгнало зле, но той не слушаше. Очевидно беше, че всичко е наред. И той участваше във всеобщите въздишки, докато героинята полагаше усилия да запази фамилния рудник насред един обезумял свят… Потръпваше от войната, развихрила битки. Потънал в романтична мъгла, се наслаждаваше на сцените в балната зала. И…

… усещаше студен натиск върху крака си, сякаш полуразтопено кубче лед се просмукваше през панталона му. Помъчи се да не обръща внимание, но такава досада не допуска да я пренебрегнеш.

Очите му се завъртяха надолу.