Подвижни образи

— Извинявам се — обади се Гаспод.

Погледът на Виктор се фокусира. После очите му установиха, че пак се насочват насила към екрана, където неговият филмов двойник целуваше огромната двойничка на Джинджър.

Но лепкавият студ отново му се натрапи. И Виктор изплува от унеса за втори път.

— Ако искаш, да те ухапя по крака, а? — предложи Гаспод.

— Аз… ъ-ъ… аз… — заломоти Виктор.

— Мога да хапя до кръв — увери го кучето. — Ти само кажи.

— Не… ъ-ъ…

— Нали ти казах, че нещо вещае? Такова вещаене пада, че свят да ти се завие. Пляси си продра гърлото от лай, ама никой не чува. Затуй си рекох да опитам стария номер с муцуната. Безотказен е, от мен да знаеш.

Виктор се огледа. Останалите зрители се бяха втренчили в екрана, сякаш бяха готови да останат на седалките…

… завинаги.

Когато вдигна ръце, от пръстите му изпращяха искри, а въздухът се насищаше с мазния привкус, който дори студентите в Университета веднага свързваха с огромно натрупване на магически потенциал. В залата се кълбеше мъгла. Колкото и нелепа да беше тази гледка, мътилката покриваше пода като блед сребрист прилив.

Хвана Джинджър за рамото и я разтърси. Размаха ръка пред очите й. Кресна в ухото й.

Опита същото с Патриция, после и с Диблър. Колкото и да ги буташе, телата им кротко заемаха предишната си поза.

— Филмът им причинява това — забърбори Виктор. — Няма от какво друго да е. Но не разбирам как става. Съвсем обикновен филм… В Света гора не си служим с магия. Поне не и с… нормална магия…

Прескачаше неподатливи колене, за да стигне до пътеката. Втурна се през ивиците мъгла. Задумка с юмрук по вратата на кабината. Не дочака отговор и я отвори с ритник.

Безам се взираше напрегнато в екрана през малък квадратен отвор в стената. Кутията за показ на филми си тракаше весело без неговата намеса. Никой не въртеше ръчката… Виктор се поправи — никой, когото би могъл да види с очите си.

Земята се разтърси от далечен тътен.

И той погледна към екрана. Позна сцената — малко преди опожаряването на Анкх-Морпорк.

Мислите му се мятаха и оплитаха. Какво казваха хората за боговете? Че не би ги имало, ако няма кой да вярва в тях, нали? Правилото важеше за всичко останало в света. Действителността е онова, което съществува в главите на хората. А тук седяха стотици хора и искрено вярваха в онова, което виждаха…

Виктор затършува трескаво в боклуците по ъглите на кабинката, но не намери нито сатър, нито ножица. Машината тракаше и пренавиваше реалността от бъдещето към миналото.

С частица от ума си чуваше Гаспод:

— Май отървахме света и тоя път, а?

Мозъкът обикновено бръмчи от воплите на разни несъществени мисли, които се борят за внимание. Само голяма беда би ги принудила да замлъкнат. Точно това му се случваше в момента. Една-единствена кристално ясна мисъл, която отдавна се бореше да вземе връх, отекна в тишината.

Ами ако някъде действителността е изтъняла повече от обичайното? И ако си направил нещо, заради което е станала още по-рехава? Книгите не го постигат. Дори нормалният театър е безсилен, защото дълбоко в душата си знаеш, че виждаш на сцената хора в смешни дрехи. Но Света гора проникваше от очите направо в мозъка. И душата си знаеше, че всичко е истинско. Да, филмите можеха да причинят това.

Ето какво имаше под хълма на Света гора. Хората в древния град бяха използвали пролуката в действителността, за да се забавляват. И Тварите ги бяха открили.

Сега други хора правеха същото. Все едно да се учиш на жонгльорство със запалени факли в работилница за фойерверки. Тварите чакаха…

Но защо всичко продължаваше? Нали той попречи на Джинджър?

Ролката с филма си тракаше. Около кутията май се сгъстяваше мъглица и размиваше очертанията й.

Виктор се вкопчи в ръчката. Тя запъна за миг и се счупи. Той полека избута Безам, взе стола му и го стовари върху кутията. Столът се пръсна на трески. Виктор отвори задния капак и извади клетката със саламандрите, но образите продължаваха да танцуват по далечния екран.

Цялата сграда се разтресе отново.

„Имаш само един шанс, а после умираш…“

Той свали ризата от гърба си и омота едната си ръка. Посегна към проблясващата филмова лента и я стисна.

Лентата се скъса. Кутията отскочи назад. Филмът се проточи на лъскави намотки, които за миг се устремиха към Виктор, но се свлякоха на пода.

Трактрак… трак.

Виктор предпазливо побутна с крак купчината лента. Почти очакваше да го нападне като змия.

— Е, спасихме ли света? — досаждаше Гаспод. — Ще ми се да знам.

Виктор се озърна към екрана.

— Не.

Там имаше образи. Не бяха особено отчетливи, но виждаше как неговият неясен образ и призрачната Джинджър са се вкопчили в съществуването си. Дори екранът се раздвижи. Тук-там се издуваше, сякаш вълнички пробягваха по басейн с матов живак. Неприятно позната гледка…

— Те ни намериха… — промърмори Виктор.

— Кои „те“? — попита кучето.

— Нали помниш, че все ми разправяше за страшилища?

Гаспод сбърчи муцуна.

— Ония отпреди зората на времето ли?

— Там, откъдето идват тези, няма време — смънка Виктор.

Зрителите се размърдаха на седалките.

— Трябва да изкараме всички оттам. Но без паника…

Прекъсна го хоров писък. Публиката се опомняше.

Екранната Джинджър се измъкваше. Беше тройно по-едра от човешки ръст и трепкаше видимо. Освен това беше и полупрозрачна, но очевидно тежеше немалко, защото подът поддаваше и се цепеше под краката й.

Хората се прескачаха един друг в желанието си да се махнат. Виктор си пробиваше път по пътеката. Подмина го заднешком столът на колела, повлечен от тълпата, а Пунс размахваше бастуна си и врещеше:

— Ей! Ей! Тъкмо започна да става забавно!

Професорът се вкопчи в ръката на Виктор.

— Това трябваше ли да се случи?

— Не!

— Значи не е някакъв кинематографски ефект? — с гаснеща надежда промълви Професорът.

— Не, освен ако не са изобретили нещо съвсем ново през последното денонощие. Според мен вече си имаме работа с Тъмничните измерения.

Професорът се вторачи в него.

— Все пак ти си младият Виктор, който учеше при нас, нали?

— Да. Извинете…

Виктор подмина смаяния магьосник и прескочи седалките, за да стигне до Джинджър, която още зяпаше собствения си образ. Чудовищната й двойничка се озърташе и мигаше мудно като гущер.

— Това аз ли съм?!