Подвижни образи

— Не! — отрече той. — Тоест… да. Може би. Всъщност не. Един вид… Ела с мен!

— Но тя изглежда точно като мен!

В гласа на момичето напираше истерия.

— Защото те са принудени да използват Света гора! Тя… тя определя как да изглеждат, струва ми се.

Виктор побърза да я вдигне от седалката. Джинджър риташе и около нея се разлетя пукана царевица. Накрая се запрепъва след него, но начесто се оглеждаше.

— Още едно от тях се мъчи да излезе от екрана…

— Върви!

— Това си ти!

— Аз съм тук! То е… нещо друго! Просто използва моя образ!

— А какъв е нормалният му образ?

— Няма нужда да питаш!

— Има и още как! Иначе защо ще питам? — викна тя, докато се промъкваха през потрошените редове.

— Изглежда по-страшно, отколкото можеш да си представиш!

— Мога да си представя какви ли не ужасии!

— Затова казах „по-страшно“!

— Тъй ли…

Великанската призрачна Джинджър ги изпревари, примигвайки подобно на морски фар, и насили стената, за да излезе. Навън отекнаха уплашени вопли.

— То май расте — прошепна Джинджър.

— Излез! — подкани я Виктор. — Накарай магьосниците да го спрат.

— А ти какво ще правиш?

— Някои Неща — изпъчи се той — мъжът трябва да свърши сам.

Тя го изгледа със сприхаво недоумение.

— Какво? Какво?! Сега да не се отбиеш в тоалетната?

— Просто изчезвай оттук!

Избута я към вратата, после се обърна и установи, че двете кучета го гледат с очакване.

— Отнася се и за вас двамата.

Пляси излая.

— Кучето трябва да стои при господаря си, такива ми ти работи — засрамен изгъгна Гаспод.

Виктор се огледа вбесен, грабна счупена седалка, изрита вратата, запрати парчето с все сила и изрева:

— Донеси!

Двете кучета се втурнаха, тласнати от инстинкта. Гаспод обаче запази достатъчно самообладание, за да изръмжи в движение:

— Ама че си гадняр!

Виктор нахълта в кабината и излезе, понесъл оплетената лента от „Издухани“.

Гигантският му образ се затрудняваше да излезе от екрана. Главата и едната му ръка се подадоха и станаха триизмерни. Ръката замахна непохватно към Виктор, който старателно трупаше лента наоколо. Изтича до кабината и измъкна кутиите с филми, които Безам противно на благоразумието бе подредил под скамейката.

С методично хладнокръвие, породено от усукващ червата ужас, Виктор пренесе кутиите до екрана и ги струпа отпред. Борещата се Твар успя да изтръгне и втората си ръка от двуизмерността, помъчи се да размята кутиите, но каквото и да управляваше този нов образ, не се справяше добре. На Виктор му хрумна, че Нещото не е свикнало да има само две ръце.

Пусна и последната кутия върху купчината.

— В нашия свят ти се подчиняваш на нашите правила — подхвърли на чудовището. — Хващам се на бас, че гориш не по-зле от всичко наоколо, а?

Нещото напираше да измъкне единия си крак.

Виктор потупа джобовете си. Хукна обратно към кабината и затършува отчаяно.

Кибрит… Нямаше кибрит!

Изхвърча през вратата към фоайето и изтича на улицата, където тълпата се люшкаше насам-натам смразена и гледаше как петнадесетметровата филмова Джинджър се измъква от останките на срутено здание.

Чу тракане наблизо. Техничаря с увлечение снимаше сцената.

А Професорът крещеше на Диблър:

— Не можем да употребим магия срещу него, разбира се! Те се нуждаят от магия! И само набират сила от нея!

— Длъжни сте да се справите! — пищеше Диблър.

— Драги господине, ние не сме се набърквали в онова… — Професорът си пое дъх и изръмжа, — … в което никой не бива да се набърква!

— Кибрит! — развика се Виктор. — Искам кибрит! По-бързо!

Всички се облещиха към него. Професорът закима.

— Обикновен огън. Правилно! Ще свърши работа. Пъргава мисъл, момчето ми.

Бръкна в джоба си и извади кибрит — задължителната принадлежност на магьосниците, които неспирно бълват дим.

— Не можеш да подпалиш „Одиум“ — заяде се Диблър. — Вътре има незнайно колко филми!

Виктор откъсна плакат от стената, сви го на тръба и запали единия край.

— Тъкмо тях се каня да подпаля.

— … извинявам се…

— Тъпотия! Тъпотия! — изригваше вопли Диблър. — Те горят твърде бързо!

— … извинявам се…

— И какво от това? Нямам намерение да се мотая вътре.

— Страхотно бързо!

— Извинявам се — търпеливо повтори Гаспод.

Сведоха погледи към него.

— Двамата с Пляси можем да го направим. Четири крака са по-чевръсти от два и тъй нататък, ако се сещате. Що да не свършим работата?

Виктор се озърна към Диблър и изви вежди.

— Те може и да успеят — отстъпи Диблър.

Виктор кимна. Пляси подскочи изящно, грабна със зъби факела от ръката му и се втурна към входа, следван тромаво от Гаспод.

— Дали ми се причува или малкото куче проговори? — промърмори Диблър.

— Гаспод казва, че не може да говори — сопна се Виктор.

Диблър поумува още малко. От вълнение почваше да се отнася.

— Е, той знае най-добре, нали?

Кучетата препускаха към екрана. Нещото в образа на Виктор почти се бе измъкнало, проснато сред кутиите с филми.

— Може ли да го подпаля? — помоли Гаспод. — Моя задача си е, да знаеш.

Пляси излая послушно и пусна пламтящата усукана хартия. Гаспод я пое и предпазливо се затътри към Нещото.

— Я да спасим света — изфъфли дребното куче.

Остави факела върху размотан филм, който се разгоря мигновено в някак лепкав бял огън като от магнезий, но по-бавен.

— Тъй, сега да се омитаме…