Инвалидната количка спря сред поредния дъжд от искри. Виктор я изчака, яхнал безтелесния си кон. Всъщност не беше един жребец, а цяла последователност. Макар да не помръдваше, конят прескачаше от кадър в кадър.
Мълниите отново озариха небето.
— Той какво искаше да направи? — озадачи се Професорът.
— Да попречи на Нещото да стигне до Библиотеката — обясни Деканът, вторачил се през завесата от дъждовни капки, които вече падаха нагъсто по калдъръма. — За да живеят в действителността, Тварите поддържат целостта си с магия. Нямат естествено морфогенетично поле, нали знаете, затова…
— Размърдайте се, де! — прекъсна го с вик Джинджър. — Разпарчетосайте го с магия! Ох, горката маймуна!
— Не може с магия! — озъби й се Деканът. — Все едно да наливаме масло в огъня! Освен това… нямам представа как да гръмна петнайсетметрова жена. Никой не е искал подобно нещо от мен досега.
— Идиот нещастен, това не е жена, а… филмово изчадие! Да не смяташ, че наистина съм толкова грамадна?! — разкрещя се Джинджър. — То използва Света гора! Защото е чудовище, сътворено от Света гора! Идва от страната на филмите!
— Управлявай, по дяволите! Управлявай!
— Не знам как се прави!
— Просто се накланяй на едната или на другата страна!
Ковчежникът стискаше изнервен дръжката на метлата. „Ха, лесно ти е да го кажеш… Ти си свикнал.“
На излизане от Голямата зала бяха зърнали гигантска жена, която се клатушкаше покрай портата и носеше врещящ орангутан. А в момента Ковчежникът се опитваше да контролира прастара летяща метла, взета от музея на Университета, докато лудият зад него упорито се мъчеше да зареди арбалета си с една ръка.
Архиканцлерът бе настоял за тази въздушна атака. Било абсолютно задължително да нападнат от въздуха.
— Не можеш ли да караш по-плавно? — разсърди се Ридкъли.
— Архиканцлер, метлата всъщност не е двуместна!
— Човече, не мога да се прицеля, като описваш такива криволици из небето!
Прилепчивият дух на Света гора, мятащ се из града като откъснато стоманено въже, отново профуча през съзнанието на Архиканцлера.
— Ние не зарязваме своите хора в беда… — процеди Ридкъли.
— Своите човекоподобни, Архиканцлер — по навик уточни Ковчежникът.
Нещото се мъкнеше тежко към Виктор. Правеше всяко движение насила, бореше се с разкъсващите го сили на действителността. Трепкаше, докато се стараеше да запази формата си, с която се промъкна в света. Затова мимолетните образи на Джинджър се редуваха с видения на гърчещи се усукани израстъци.
Тази Твар беше гладна за магия.
Вторачи се във Виктор и меча. Ако изобщо беше способна да съзнава нещо, разбра колко е уязвима.
Зави и се заклатушка към Джинджър и магьосниците.
А те се обвиха в пламъци.
Деканът гореше с особено красиви светлосини оттенъци.
— Не се тревожете, млада госпожице — обади се Професорът насред огъня. — Това е илюзия. Изобщо не е истинско.
— Ха, на мен ли го казвате? — изсумтя Джинджър. — Продължавайте!
Магьосниците закрачиха напред.
Джинджър чу стъпки зад гърба си. Двамата Диблър вървяха по петите им.
— Защо се плаши от огъня? — чудеше се Сол, докато Нещото се отдръпваше от настъпващите магьосници. — Нали е илюзия? Би трябвало да се досети, защото няма никаква топлина.
Джинджър поклати глава. Приличаше на сърфист, обяздил цунами от истерия. Може би защото не се случва всеки ден да видиш свое призрачно подобие, което смазва града под петите си.
— Нещото използва магията на Света гора — промърмори момичето. — Значи трябва и да се подчинява на правилата на Света гора. Нищо не усеща, нищо не чува. Само вижда. Каквото види, това е истината. А филмите се палят лесно.
Великанската Джинджър се притисна до Кулата.
— Е, хванаха тая Твар натясно — доволен установи Диблър. — Спипаха я.
Нещото мигаше към настъпващите пламъци.
После се обърна, протегна свободната си ръка и започна да се катери по Кулата.
Виктор се смъкна от седлото и за миг престана да се напряга. Жребецът изчезна.
Въпреки обзелата го паника отдели миг за кротко злорадство. Ако магьосниците бяха тръгнали по-рано да гледат филми, и те щяха да знаят как да го правят.
Всичко опираше до критичната честота на сливане. Дори и действителността имаше такава честота. Успееш ли да сътвориш нещо само за мъничка част от секундата, още не си се провалил. Просто трябва да го повтаряш непрекъснато.
Плъзна се странично в подножието на Кулата, отметнал глава, за да не изпуска от поглед катерещата се Твар. Спъна се в нещо метално. Оказа се изтърваната пика на Библиотекаря. Малко по-нататък краят на увиснало въже киснеше в една локва.
Виктор позяпа находките, отряза с пиката парче от въжето и си стъкми грубовата презрамка за оръжието.
Хвана въжето и го подръпна, но…
Неприятно го изненада липсата на опъване. Отскочи само секунда преди стотици метри подгизнало въже да пльоснат влажно на калдъръма.
Заозърта се отчаяно за друг път нагоре.
Чичото и племенникът гледаха опулени катерещата се Твар. Чудовището не бързаше, понякога се налагаше да натика надаващия вопли Библиотекар в цепнатина, за да намери къде да се хване. Все пак напредваше към върха.
— О, да! — задъхано шепнеше Сол. — Да! Каква сцена! Същинско кино!
— Гигантска жена се изкачва по грамадно здание с пищящо човекоподобно в ръка — въздъхна Диблър. — И ние дори не им плащаме надници за това!
— Ъхъ — изсумтя племенникът.
— Ъхъ… — добави чичото, но в гласа му прозвуча колебание.
Сол се натъжи.
— Ъхъ… — повтори. — Но…
— Знам какво те мъчи — проточи Диблър.
— Това е… Тоест страхотно е, няма спор, обаче… Не мога да не си помисля, че…
— Да. Нещо не е наред — категорично натърти чичото.
— Не в този смисъл! — припряно възрази племенникът. — Не че не е наред, просто липсва…
Не можа да намери думата.
Въздъхна. Диблър също въздъхна.
Изтрещя гръмотевица.
И от небето връхлетя метла, възседната от двама виещи магьосници.
