— Да не е някакъв зеленчук?
— Да.
— Не понасям зеленчуци. Кръвта се разрежда от тях.
Мълчание. После селяните чуха как другият глас изрече:
— О, това много ме натъжава, кръвожадна нагла бъчво лой!
Ново мълчание.
— Ковчежнико, мога ли да те уволня, между другото?
— Не можете, Архиканцлер. Заемам длъжността безсрочно.
— В такъв случай ми помогни да се измъкна и да вървим да си пийнем.
Двамата селяни се махнаха тихомълком.
— Да се таковам… — промърмори онзи, който вярваше, че вижда зеле. — Тия са магьосници. Най-добре да не се бъркаме в работите на таковани магьосници.
— Ъхъ — потвърди другият. — Ама… К’во значи „таковани“?
Тук бе настъпило времето на мълчанието.
В Света гора не помръдваше нищо освен светлината. Тя примигваше бавно.
Долавяше се страховито очакване. Ако допуснем, че филмовите декори си мечтаят да бъдат истински, градчето бе изкачило още едно стъпало по тази стълбица — истинско място, очакващо нещо ново, което не може да се опише с обикновения човешки език.
— … — промълви Виктор и се запъна.
— …? — озадачи се Джинджър.
— …?
— …!
Позяпаха се. Виктор хвана Джинджър за ръката и я издърпа в най-близката сграда. Попаднаха в закусвалнята.
Гледката вътре също остана неописуема, докато Виктор не стигна до черната дъска, на която се изписваше „менюто“.
Взе парчето тебешир и започна да пише с печатни букви: „ГОВОРЯ, АМА НЕ СЕ ЧУВАМ.“
Почти тържествено й връчи тебешира.
„И АС НИ МОГА. ЩО Е ТЪЙ?“
Той подхвърли тебешира замислено.
„МАЙ ЗАЩОТО НЕ ИЗОБРЕТИХМЕ ОЗВУЧЕНИ ФИЛМИ. АКО НЯМАХМЕ ДУХЧЕТА, КОИТО РИСУВАТ ЦВЕТНИ КАДРИ, ТУК ВСИЧКО ЩЕШЕ ДА Е ЧЕРНО-БЯЛО.“
Огледаха се. На почти всяка маса имаше чинии с недоядени порции. Не че това беше рядка случка в заведението на Боргъл, но обикновено се виждаха и клиенти, които се оплакват сърдито.
Джинджър внимателно докосна една чиния.
—
—
Момичето се помъчи да каже нещо доста оплетено, озъби се от яд и написа на дъската: „ЩО НИ ЧАКАМЕ МАГЕСНИЦИТЕ?“
Виктор постоя нерешително. После устните му оформиха израз, който Джинджър не би признала, че знае. Той се втурна към изхода.
Претоварената количка вече криволичеше бясно по улицата, осите й димяха. Виктор заподскача пред возилото и размаха ръце.
Последва дълъг беззвучен разговор. Изписаха с тебешир най-близката стена. Джинджър не можа да сдържи нетърпението си и се намеси.
„СТОЙТЕ СИ НАСТРЪНА. АКО НАХЪЛТЪТ, ШЕ ВИ СХРУСКЪТ.“
„И ВАС“ — лаконично отбеляза Деканът с по-красив почерк.
Виктор написа: „САМО ЧЕ АЗ МАЙ ЗНАМ КАКВО СТАВА. БЕЗДРУГО ЩЕ СЕ НАМЕСИТЕ, АКО НЕЩО СЕ ОБЪРКА.“
Кимна на Декана и се върна припряно при Джинджър и Библиотекаря. Взря се неспокойно в орангутана, който поне формално си оставаше магьосник. Но пък беше човекоподобно и не би било зле да е наблизо в по-напечено положение. Реши да рискува.
— Да вървим — изрече само с устни.
Нямаше как да сбъркат посоката към хълма.
Вместо пътека вече имаше широк отъпкан път, неприятно очертан от захвърлени вещи. Сандал. Съборена снимачна кутия.
Двукрилата врата беше изкъртена от пантите. В тунела се мержелееше червеникаво сияние. Виктор вдигна рамене и продължи навътре.
Можеше да се мине, защото Детритус крепеше тавана на раменете си.
Е, още го крепеше, но вече се опираше на едното си коляно.
Виктор и Библиотекарят струпаха големи камъни от двете му страни, за да поемат тежестта. Тролът изпъшка или поне така изглеждаше, после се просна възнак. Джинджър се притече и му помогна да се изправи.
— Какво стана? — попита го беззвучно.
— …? …?
Детритус изпадна в недоумение и се помъчи да извие очи към устата си.
Виктор въздъхна. Представи си как обитателите на Света гора са напирали слепешката в тунела и троловете са разхвърляли отломките. Понеже Детритус беше най-як, естествено му се е паднала по-важна роля. А тъй като обикновено използваше мозъка си само за да не хлътне темето му, също толкова естествено беше да го оставят вместо опорна колона. Виктор си представи и как Детритус напразно е викал безмълвно на тичащата покрай него тълпа.
Чудеше се дали да не му напише някакво ободряващо духа послание, но сигурно би си загубил времето. Пък и тролът не се помайваше. Закрачи тежко и решително, устремен към някаква лична цел. Юмруците му дълбаеха бразди в прахоляка.
Стигнаха до пещерата, в която Виктор вече разпознаваше фоайето на същинската зала. Може би преди хилядолетия поклонниците са се стичали тук да си купят… Какво ли? Благословени наденички и светена пукана царевица?
Призрачна светлина изпълваше кухината. Накъдето и да погледнеше Виктор, виждаше същата древна гнилоч. Но периферното зрение все го подлъгваше, че пещерата прилича на дворец с драперии от червен плюш и барокови златни декорации. Започна да върти глава рязко с надеждата да улови изплъзващия се мираж.
Забеляза колко угрижено гледа Библиотекарят и надраска на каменната стена: „ДА НЕ СЕ СЛИВАТ РЕАЛНОСТИТЕ?“
Орангутанът кимна.
Виктор трепна и поведе групичката си по проядените стъпала към залата.
По-късно осъзна, че именно Детритус спаси всички.
Погледнаха към вихрещите се образи по отвратителния екран и…
Видения. Истински. Внушаващи вяра.
Очакващи…
… и Детритус мина направо през тях тримата.
Картините, създадени да хванат в клопка и да омаят всеки разум, просто отскочиха от каменния му череп. Той изобщо не ги забелязваше. Имаше си лична работа.
Да те стъпче почти до смърт увлечен от целите си трол е едва ли не съвършеният лек срещу объркването кое е истинско и кое — не. Действителността е именно онова, което те сгазва.
Виктор се изправи намръщен от болка, издърпа другите към себе си, посочи им трепкащия, издуващ се правоъгълник в отсрещния край на залата и заповяда с устни:
— Не гледайте натам!
