Подвижни образи

почакаме да освободят пътя?

Чуваха воплите във фоайето и блъсканицата в началото на тунела.

Виктор мина по внезапно опустялата пътека и седна на последния ред.

— Дано на стария Детритус му стигне умът да не крепи отново тавана.

Джинджър въздъхна и се настани до него.

Виктор метна крака върху предната седалка и порови в джобовете си.

— Искаш ли малко пукана царевица?

От тук златният мъж изглеждаше дребен под екрана. Стоеше, склонил глава.

— Да знаеш, той наистина прилича на чичо ми Осуалд — установи Джинджър.

Екранът потъмня толкова ненадейно, че нахлулата чернота почти се чуваше.

„Сигурно досега се е случвало в десетки вселени — умуваше Виктор. — Дивата идея връхлита, но нещо пробужда златния мъж — Осуалд или както се казва. И той я овладява. Или каквото там прави. Може би където се появи Света гора, идва и този Озрик.“

Възникна точица алена светлина и нарасна с изумителна скорост. На Виктор му се стори, че пропада в шахта.

Златната фигура вдигна глава.

Светлината се кривеше в хаотични очертания. Екранът изчезна. Нещо напираше да влезе в света, заместило образите в отсрещния край на залата. Нещо, което отчаяно се бореше да съществува.

Златният мъж замахна с меча.

Виктор разтърси Джинджър за рамото.

— Май е време да си ходим.

Мечът нанесе удар и златно сияние заля залата.

Двамата тичаха през фоайето, когато първият трус разлюля пода. Вторачиха се в зейналата паст на тунела.

— За нищо на света! — отсече Джинджър. — Втори път няма да се пъхна в този капан.

Залетите от вода стъпала бяха пред краката им. Разбира се, водеха към морето, но водата чернееше и — като би се изразил Гаспод — вещаеше.

— Плуваш ли? — провери Виктор.

Прогнила колона се срути зад гърбовете им. А от залата се носеше ужасяващ хленчещ вой.

— Не много добре — призна си Джинджър.

— И аз.

Врявата зад тях звучеше все по-зле.

— В края на краищата — промълви Виктор и хвана ръката на Джинджър — можем да смятаме това за великолепна възможност да се усъвършенстваме много бързо в плуването.

Скочиха.

Виктор изплува на петдесетина метра от брега, като дробовете му сякаш бяха готови да се пръснат. Главата на Джинджър се подаде до него. Стигнаха до плиткото и се вторачиха.

Земята се тресеше.

Градчето до Света гора, построено със сурови греди и къси пирони, се разпадаше. Сградите рухваха навътре като къщички от карти. Тук-там незначителни взривове отбелязваха къде е имало октоцелулоза. Чезнеха платнени градове и гипсови планини.

А насред разрухата жителите на Света гора бягаха да отърват кожите, провирайки се между падащата дървения. Майстори на ръчката, актьори, алхимици, духчета, тролове, джуджета — всички щъкаха като мравки, чийто мравуняк е пламнал в горски пожар. Тичаха с все сила, вперили погледи в хоризонта.

Половината хълм хлътна навътре.

За миг Виктор като че зърна огромната златна фигура на Осбърт, безплътна като облак прашинки в лъч светлина, да се извисява над Света гора и да стоварва меча си във всеобхватна дъга.

После изчезна.

Той помогна на Джинджър да изджапа до брега.

Излязоха на притихналата главна улица. Чуваше се само проскърцване и трясък, когато поредната дъска се откъсваше от полусрутена къща.

Провираха се между изпопадали декори и потрошени снимачни кутии.

Зад тях таблото „Векът на Плодния прилеп“ се стовари с грохот на пясъка.

Подминаха останките от закусвалнята на Боргъл, чието унищожение бе повишило малко, но забележимо общото качество на храната в света.

Газеха в размотани ленти, развявани от вятъра.

Стъпваха по парчета от мечти.

Щом излязоха от доскорошната Света гора, Виктор спря и се озърна.

— Накрая се оказаха прави. Повече няма да си намериш работа в този град.

Чу хлипане. Изненада се, че Джинджър плаче.

Прегърна я.

— Да си вървим.

Магията на Света гора, изкоренена и бледнееща, се носеше над земите и търсеше къде да се приюти…

Трак…

Ранна вечер.

Залезът червенееше в прозорците на „Къщата на ребърцата“, почти опустяла в този час.

Детритус и Руби седяха на неудобни столчета за хора.

Освен тях вътре беше само Хитрьо Харга, който с парцал в ръка размазваше равномерно мръсотията по масите и си подсвиркваше.

— Ъ-ъ… — подхвана Детритус.

— Да? — поощри го Руби.

— Ъ-ъ… Нищо.

Детритус не се чувстваше уютно тук, но Руби настоя да влязат. Все му се струваше, че тя иска да й каже нещо, но у него напираше единствено желанието да я халоса любовно с тухла по главата.

Свирукането на Харга секна.

Детритус усети как главата му сама се завъртя натам. Устата му се отвори.

— Изсвири го пак, Хитрьо — промълви с неговото гърло Света гора.

Оглушителен акорд раздруса всичко, отсрещната стена изчезна в незнайното измерение, присъщо на филмите, и малко мъгляв, но несъмнено присъстващ оркестър зае мястото на кухнята и зловонната уличка зад нея.

Дрехата на Руби се превърна в истински водопад от пайети. Останалите масички отлетяха нанякъде.

Детритус нагласи на раменете си неочаквано появилия се смокинг и се прокашля.

— Може да ни чакат бурни дни…

Думите сами изскачаха през гласните му струни.

Хвана ръката на Руби. Бастун с позлатен връх го прасна по ухото. Черна копринена шапка се материализира на скорост и отскочи от десния му лакът. Детритус не трепна.

— … но още ни свети луна и музика звучи…

Запъна се. Златните слова му се изплъзваха. Стените застанаха по местата си. Наоколо отново имаше масички. Пайетите угаснаха.

— Ъ-ъ… — изломоти тролът.

Тя се взираше с копнеж в очите му.

— Ъ-ъ… извинявай — изгъгна той. — Хич не знам к’во ме прихвана.