— Никаква — промърмори Виктор.
— Никой не знае какво означава да преживееш това.
— Освен нас.
— Да…
— Да…
Джинджър се засмя. За пръв път Виктор видя лицето й без сприхавостта, гнева или грима на Света гора.
— По-бодро! — окуражи го тя. — И утре е ден.
Трак…
Сержант Колън от Градската стража на Анкх-Морпорк се сепна насред мирната си дрямка в караулката над главната порта, защото чу далечен тътен.
Облаци прах се стелеха от хоризонт до хоризонт. Погледа ги угрижено. Пушилката растеше и накрая от нея излезе тъмнокож хлапак, възседнал слон.
Животното спря пред портата. Колън нямаше как да не забележи, че прахолякът още се точи до хоризонта и се издига до небето.
Момчето сви длани около устата си и подвикна:
— Ще ме упътите ли към Света гора?
— Както чух, вече нямало Света гора — осведоми го Колън.
Момчето май се замисли дълбоко. Сведе поглед към смачканото листче в ръката си.
— А знаете ли къде мога да намеря господин ССПГ Диблър?
Сержантът повтори инициалите шепнешком.
— А, за Гърлото ли питаш? За Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото?
— Той в града ли е?
— Ей сега ще проверя. За кого да предам?
— Поръчал е стока с плащане при доставката. Ето я.
В прахоляка вече се различаваха огромни сиви чела. Усещаше се и несравнимата с нищо миризма на хиляда слона, похапвали на воля зеле през последните дни.
— Стойте тука — заръча Колън. — Ще го доведа.
Вмъкна се обратно в караулката и сръга спящия ефрейтор Нобс — втората половина от зорката войска, пазеща града от външни заплахи.
— А?
— Ноби, днеска виждал ли си Гърлото?
— Ами да, беше на Лесната улица. Купих си от него Двойна изненада с наденички.
— Пак ли пробутва наденички?
— Няма как. Прости се с всичките си парици. Що питаш?
— Просто виж какво има навън — сдържано го посъветва Колън.
Ноби надникна.
— Като гледам… Сержант, дали има хиляда слона пред града?
— Толкоз трябва да са.
— И на мен ми се видя, че са към хиляда.
— Оня долу разправя, че Гърлото си ги е поръчал.
— Стига, бе… Голяма търговия ще развърти с тая Двойна изненада, а?
Спогледаха се и устните на Ноби се извиха в злобна усмивчица.
— Нека аз да му кажа, може ли?
Трак…
Томас Среброриб, алхимик и провалил се продуцент на филми, разбърка съдържанието на тигела и въздъхна печално.
В Света гора остана много злато, ако на някого му стискаше да отиде и да рови в руините. За онези, които не смееха (Среброриб с готовност се причисляваше към тях), оставаше старият и изпитан… тоест старият безплоден метод за сдобиване с богатство. Затова пак си беше у дома и се захвана с предишните занимания.
— Някакъв напредък? — попита Пийви, който бе наминал от съчувствие.
— Е, има сребрист цвят — неуверено сподели Среброриб. — И е метал, личи си. Освен това е по-тежък от оловото. Трябва да обработиш цял тон руда, за да извлечеш тези парченца. Може да е смешно, ама този път се надявах, че постигам нещо. Разчитах, че съм открил пътя към ново, по-светло бъдеще…
— Как ще го наречеш? — сети се Пийви.
— Знам ли… Май не си струва да му измислям име.
— Анкхморпоркиум? Среброрибиум? Неоловиум? — предложи Пийви.
— По-скоро е безполезниум — промърмори Среброриб. — Зарязвам го и се заемам с нещо по- смислено.
Пийви надникна в пещта.
— Поне това не гърми, нали?
Среброриб изгледа унищожително колегата си.
— Този боклук ли, дето сам се сгрява отвътре, ама не гори? Как можа да ти хрумне?
Трак…
Под отломките цареше непрогледен мрак.
И то отдавна.
Гаспод долавяше колко тонове притискат малката кухина. Нямаше нужда от тайнствения кучешки усет, за да ги почувства.
Повлече се към колоната, пробила тавана на тясното мазе.
Пляси надигна мъчително глава, лизна го по муцуната и едва излая:
— Пляси добро момче… Пляси добро момче…
— Пляси добро момче — прошепна и Гаспод.
Опашката на вълкодава тупна по камъните. Заскимтя, но паузите между звуците се удължаваха.
Чу се тихо чегъртане на кост по камък.
Ушите на Гаспод помръднаха. Вдигна поглед към идващия силует, които се открояваше дори в мрака, защото винаги оставаше по-черен от всякаква тъма.
Кучето се надигна някак, козината по гърба му настръхна и то заръмжа.
— Пристъпиш ли насам, ще ти отхапя крака и ще си го заровя за гладни времена.
Костелива ръка се протегна и го почеса зад ушите.
Пак отекна немощен лай.
— Пляси добро момче!
Гаспод, по чиято муцуна се стичаха сълзи, се ухили смутено на Смърт.
— Трогателно, а?
— НЕ БИХ МОГЪЛ ДА КАЖА. НЕ СИ ПАДАМ ПО КУЧЕТА.
— Тъй ли било? Е, и аз не си падам по умирането. А ние
— ДА.
— Не се учудвам. Целият ми живот си е една умирачка. Само че си мислех… — проточи Гаспод с надежда — … дали няма специален Смърт и за кучетата? Грамадански черен пес, да речем?
— НЯМА — отрече Смърт.
— Смешна работа — промърмори Гаспод. — Що ли съм чувал, че всяко животно си имало мрачен призрак, дето накрая идвал да го отнесе? Не че искам да те обидя, де — добави веднага. — Мислех си, че голямото черно куче ще доприпка и ще ми рече: „Хайде, Гаспод, ти си свърши работата и тъй нататък, свали товара от плещите си и ме последвай в земята на пържолите и карантията.“
— НЕ Е ТАКА — обясни Смърт. — САМО АЗ СЪМ.
