Хитрьо доближи масата.
— А бе, какви ги…
Без да го погледне, Руби мушна назад с дебела като дърво ръка и го запрати през шперплатовата стена.
— Целуни ме, вятърничав безумецо… — измърка тя.
Челото на Детритус се набръчка.
— К’во?
Руби въздъхна. Е, дотук с човешките приумици…
Докопа стол и го стовари много точно върху главата на избраника си. По лицето му плъзна усмивка и той тупна по очи на пода.
Тя метна с лекота Детритус на рамото си. Света гора я бе научила, че няма смисъл да чакаш поразяващия удар на съдбата. Можеш и сама да го нанесеш.
Трак…
В джуджешка мина на много километри от глинестата земя на Анкх-Морпорк един извънредно освирепял бригадир на миньорска смяна тресна с кирката си по пода, за да наложи тишина, и изрече следните думи:
— Искам да сме наясно, чухте ли? Ако още веднъж… Ама сериозно говоря — само веднъж дори!… Ако още веднъж чуя от вас, проклети украшения за полянки, тая песен „Хай-хо“, ще играе двуострата брадва, от сърце ви го казвам. Ние сме джуджета, вдън земя да пропаднете дано! Дръжте се подобаващо. И за теб се отнася, Дози!
Трак…
„Не съм ти Дългоушко“ подскочи върху дюната и погледна. После се върна при другите.
— Чисто е — докладва. — Няма човеци. Само развалини.
— Ще си имаме свое място — зарадва се котаракът. — Тук животните без разлика на вид и ръст ще живеят заедно в пълно…
Патокът изкряка.
— Той казва — преведе „Само да си ме нарекъл Дългоушко!“, — че си струва да опитаме. Щом ще сме разумни, да го правим както си е редно. Така, де…
Внезапно потръпна, сякаш го жилна слаб статичен заряд. За миг долчинката между дюните се разми като от горещ повей.
Патокът изкряка пак.
Заекът сбърчи муцунка. Незнайно защо се съсредоточаваше по-трудно.
— Патокът казва… казва… патокът… казва… „кряк“…
Котаракът се обърна към мишока.
— Мяу?
— Писук — отбеляза мишокът.
Патокът се вторачи в котарака, той пък — в заека. Мишокът се взря в патока.
Патокът излетя право нагоре. Заекът тутакси се превърна в поредица бързо отдалечаващи се облачета пръснат пясък. Мишокът хукна през дюните. Котаракът се почувства несравнимо по-щастлив, отколкото през последните седмици, и го подгони.
Трак…
Джинджър и Виктор седяха до масичка в „Кърпеният барабан“.
— Бяха добри кучета — промълви тя по едно време.
— Да — унесено отрони той.
— Мори и Скалата ровят в развалините
— И аз.
— Може би трябва да им издигнем паметник. Или нещо от този род.
— Не знам — поклати глава Виктор. — Като си спомниш какво правят кучетата около статуите… Може би геройски загиналите кучета също са част от Света гора. Не знам…
Джинджър очертаваше с нокът един чвор в дъските на масата.
— Всичко свърши. Знаеш това, нали? Вече няма Света гора. Край.
— Да.
— Патрицият и магьосниците няма да позволят никому да прави още филми. Патрицият го каза съвсем недвусмислено.
— Не ми се вярва, че някой иска да прави филми — вметна Виктор. — И кой сега ще помни Света гора?
— За какво говориш?
— Онези стари жреци са си създали нещо като религия. Накрая са забравили истинския смисъл, но е нямало значение. Едва ли са нужни песнопения и огньове. Важното е просто да помниш Света гора.
— Ъхъ — ухили се тя. — Както могат да помнят хиляда слона.
— Ъхъ — засмя се и той. — Горкият Диблър. Не дочака слоновете си…
Джинджър побутваше парче картоф по чинията си. Нещо я тревожеше, но не беше глад.
— Беше чудесно, нали? — избухна накрая. — Поне имахме нещо великолепно, нали?
— Да.
— И хората смятаха, че е хубаво.
— О, да — мрачно потвърди Виктор.
— Исках да кажа, че дадохме на света нещо страхотно.
— Няма спор.
— Не за
— Права си.
Джинджър въздъхна.
— Свърши се с магията на Света гора.
— Може и да е останало малко от нея.
— Къде?
— Ами рее се наоколо. Предполагам, че търси начин да се изчерпи докрай.
Джинджър се зазяпа в чашата пред себе си.
— Какво ще правиш занапред?
— Не знам. А ти?
— Може да се върна във фермата.
— Защо?
— Света гора беше моят шанс, не разбираш ли? В Анкх-Морпорк няма много работа за жени. Тоест… — поколеба се Джинджър — … няма работа, която ми допада. Вече получих три предложения за брак. От много изтъкнати мъже.
— Нима? И защо?
Тя се намръщи.
— Ей, аз да не съм някаква грозница…
— Изобщо не съм казвал такова нещо — припряно се оправда той.
— За богатите търговци сигурно е приятно да имат известни съпруги. Все едно са си купили скъп накит. — Джинджър сведе поглед. — Госпожа Космипилитска подхвърли, че можела да се възползва от някое предложение, ако не проявявам интерес. Казах й да се омъжи и за тримата наведнъж, ако иска.
— И аз все не мога да избера — развесели се Виктор.
— Тъй ли? Ако имам само такъв избор, по-добре да не избирам. Каква мога да бъда, след като съм била самата аз, но голяма колкото света?
