Хитрьо доближи масата.

— А бе, какви ги…

Без да го погледне, Руби мушна назад с дебела като дърво ръка и го запрати през шперплатовата стена.

— Целуни ме, вятърничав безумецо… — измърка тя.

Челото на Детритус се набръчка.

— К’во?

Руби въздъхна. Е, дотук с човешките приумици…

Докопа стол и го стовари много точно върху главата на избраника си. По лицето му плъзна усмивка и той тупна по очи на пода.

Тя метна с лекота Детритус на рамото си. Света гора я бе научила, че няма смисъл да чакаш поразяващия удар на съдбата. Можеш и сама да го нанесеш.

Трак…

В джуджешка мина на много километри от глинестата земя на Анкх-Морпорк един извънредно освирепял бригадир на миньорска смяна тресна с кирката си по пода, за да наложи тишина, и изрече следните думи:

— Искам да сме наясно, чухте ли? Ако още веднъж… Ама сериозно говоря — само веднъж дори!… Ако още веднъж чуя от вас, проклети украшения за полянки, тая песен „Хай-хо“, ще играе двуострата брадва, от сърце ви го казвам. Ние сме джуджета, вдън земя да пропаднете дано! Дръжте се подобаващо. И за теб се отнася, Дози!

Трак…

„Не съм ти Дългоушко“ подскочи върху дюната и погледна. После се върна при другите.

— Чисто е — докладва. — Няма човеци. Само развалини.

— Ще си имаме свое място — зарадва се котаракът. — Тук животните без разлика на вид и ръст ще живеят заедно в пълно…

Патокът изкряка.

— Той казва — преведе „Само да си ме нарекъл Дългоушко!“, — че си струва да опитаме. Щом ще сме разумни, да го правим както си е редно. Така, де…

Внезапно потръпна, сякаш го жилна слаб статичен заряд. За миг долчинката между дюните се разми като от горещ повей.

Патокът изкряка пак.

Заекът сбърчи муцунка. Незнайно защо се съсредоточаваше по-трудно.

— Патокът казва… казва… патокът… казва… „кряк“…

Котаракът се обърна към мишока.

— Мяу?

— Писук — отбеляза мишокът.

Патокът се вторачи в котарака, той пък — в заека. Мишокът се взря в патока.

Патокът излетя право нагоре. Заекът тутакси се превърна в поредица бързо отдалечаващи се облачета пръснат пясък. Мишокът хукна през дюните. Котаракът се почувства несравнимо по-щастлив, отколкото през последните седмици, и го подгони.

Трак…

Джинджър и Виктор седяха до масичка в „Кърпеният барабан“.

— Бяха добри кучета — промълви тя по едно време.

— Да — унесено отрони той.

— Мори и Скалата ровят в развалините цяла вечност. Казват, че долу имало всякакви мазета и килери. Толкова съжалявам…

— И аз.

— Може би трябва да им издигнем паметник. Или нещо от този род.

— Не знам — поклати глава Виктор. — Като си спомниш какво правят кучетата около статуите… Може би геройски загиналите кучета също са част от Света гора. Не знам…

Джинджър очертаваше с нокът един чвор в дъските на масата.

— Всичко свърши. Знаеш това, нали? Вече няма Света гора. Край.

— Да.

— Патрицият и магьосниците няма да позволят никому да прави още филми. Патрицият го каза съвсем недвусмислено.

— Не ми се вярва, че някой иска да прави филми — вметна Виктор. — И кой сега ще помни Света гора?

— За какво говориш?

— Онези стари жреци са си създали нещо като религия. Накрая са забравили истинския смисъл, но е нямало значение. Едва ли са нужни песнопения и огньове. Важното е просто да помниш Света гора. И то добре.

— Ъхъ — ухили се тя. — Както могат да помнят хиляда слона.

— Ъхъ — засмя се и той. — Горкият Диблър. Не дочака слоновете си…

Джинджър побутваше парче картоф по чинията си. Нещо я тревожеше, но не беше глад.

— Беше чудесно, нали? — избухна накрая. — Поне имахме нещо великолепно, нали?

— Да.

— И хората смятаха, че е хубаво.

— О, да — мрачно потвърди Виктор.

— Исках да кажа, че дадохме на света нещо страхотно.

— Няма спор.

— Не за онова ти говоря! Да си богиня на киното не се оказа чак такава прелест…

— Права си.

Джинджър въздъхна.

— Свърши се с магията на Света гора.

— Може и да е останало малко от нея.

— Къде?

— Ами рее се наоколо. Предполагам, че търси начин да се изчерпи докрай.

Джинджър се зазяпа в чашата пред себе си.

— Какво ще правиш занапред?

— Не знам. А ти?

— Може да се върна във фермата.

— Защо?

— Света гора беше моят шанс, не разбираш ли? В Анкх-Морпорк няма много работа за жени. Тоест… — поколеба се Джинджър — … няма работа, която ми допада. Вече получих три предложения за брак. От много изтъкнати мъже.

— Нима? И защо?

Тя се намръщи.

— Ей, аз да не съм някаква грозница…

— Изобщо не съм казвал такова нещо — припряно се оправда той.

— За богатите търговци сигурно е приятно да имат известни съпруги. Все едно са си купили скъп накит. — Джинджър сведе поглед. — Госпожа Космипилитска подхвърли, че можела да се възползва от някое предложение, ако не проявявам интерес. Казах й да се омъжи и за тримата наведнъж, ако иска.

— И аз все не мога да избера — развесели се Виктор.

— Тъй ли? Ако имам само такъв избор, по-добре да не избирам. Каква мога да бъда, след като съм била самата аз, но голяма колкото света?

Вы читаете Подвижни образи
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату