бяха излезли по-рано да приберат спанака от градинката зад къщата.
Озърнаха се не заради някакъв шум, а заради светкавично стрелналото се ядро от тишина, което бе заменило шума.
Мъж, жена и същество, което приличаше на човек пети номер в кожено палто дванадесети номер, седяха в примигваща колесница. Возилото се носеше толкова бързо към Света гора, че скоро се изгуби от погледите им.
Минута по-късно го последва стол на колела с нажежена до червено ос. Бяха го отрупали хора, които си крещяха. Един от тях въртеше ръчката на кутия.
Столът беше толкова претоварен, че някой от магьосниците изпадаше начесто и тичаше с вопли, докато пак се вкопчи в инвалидната количка.
Който и да управляваше, не беше голям майстор, затова столът криволичеше бясно по пътя, накрая изхвърча и се заби в стената на хамбара.
Единият селянин побутна другия.
— Туй съм го гледал по филмите. Всеки път същото. Нахълтват в хамбара и изфучават от другата страна, а покрай тях пърхат квачки.
Вторият селянин се облегна замислено на мотиката си.
— Туй си струва да се види.
— Право думаш.
— Щото вътре, момчето ми, има само двайсетина тона зеле.
Столът изскочи с трясък сред облак от квачки и се устреми бясно към пътя. Селяните се спогледаха.
— Брей, да го таковам…
Света гора сияеше на хоризонта. Земята се друсаше по-силно.
Трепкащата колесница излезе от горичката и спря на мястото, откъдето пътят се спуска към градчето.
Мъгла обвиваше Света гора, от нея в небето се забиваха кръстосани ярки лъчи.
— Да не закъсняхме? — с надежда попита Джинджър.
— Почти закъсняхме — уточни Виктор.
— Ууук — прекъсна ги Библиотекарят.
Нокътят му неуморно се плъзгаше отдясно наляво по редовете в книгата.
— Знаех си, че нещо ми се изплъзва — поклати глава Виктор. — Онази спяща статуя… тоест онзи страж… Древните жреци са изпълнявали церемониите, за да го поддържат буден. Спомняли са си Света гора, доколкото са можели.
— Но аз не знам нищичко за никакъв страж!
— О, знаеш. Но знанието е заровено в паметта ти, така да се каже…
— Ууук! — Библиотекарят тупна по страницата. — Ууук!
— Той твърди, че вероятно произхождаш от последната истинска висша жрица. Според него всички в Света гора са потомци на… как да ти обясня… Първия път, когато Тварите са нахлули в света, старият град е бил унищожен, а оцелелите се разбягали във всички посоки… Но всеки си спомня онова, което е сполетяло прадедите му… Сякаш има огромен общ резервоар от спомени и ние сме свързани с него, а когато всичко е започнало отново, били сме призовани да се върнем и ти си се опитала да не допуснеш бедата… Но споменът е бил толкова слаб, че те е спохождал само насън…
Виктор млъкна безпомощно.
— „Ууук“, значи? — недоверчиво отрони Джинджър. — Научи толкова неща от едно „ууук“?
— Е, не само от едно — призна си Виктор.
— Никога не съм чувала такъв куп… — разпали се момичето, но млъкна.
Една мека длан се пъхна в пръстите й. Тя неволно сведе поглед към лицето, което малко напомняше за омекнала футболна топка.
— Ууук — потвърди Библиотекарят.
Джинджър пак се взря за миг в очите му и промълви:
— Но аз никога не съм се чувствала като висша жрица…
— Ами сънят, който ми разказа? — настоя Виктор. — Много подобаваше на висша жрица. Като… като…
— Ууук.
— Аха, като свещенодействие — преведе той.
— Сън и нищо повече — нервно възрази момичето. — Сънувам го понякога, откакто се помня.
— Ууук ууук.
— Какво казва той? — настръхна Джинджър.
— Че помниш много по-древни времена, отколкото можеш да си представиш.
Пред тях Света гора искреше като скрежец или като град, сътворен от съсирена звездна светлина.
— Виктор… — обади се Джинджър.
— Какво?
— Къде са всички?
Той огледа пътя. Би трябвало да има поток от бегълци, но не се виждаше никой. Имаше само тишина и сияние.
— Къде са? — повтори тя.
Виктор разгада изражението й.
— Но нали тунелът се срути?! — изрече гръмко с надеждата, че така ще превърне желанието си в истина. — Проходът се запуши!
— Троловете биха разчистили тунела набързо.
Виктор се замисли за древното… кино. И за първата прожекция, проточила се през хилядолетията. За своите нови познати, които биха могли да седят в залата през идните хилядолетия, докато съзвездията се променят над тях.
— Разбира се, може и да са отишли… другаде — излъга себе си.
— Но не са — скастри го Джинджър. — И двамата го знаем твърде добре.
Виктор зяпна обезсърчен градчето от светлина.
— Но защо тъкмо ние? Защо се случва на нас?
— Всичко трябва да се случи на някого — отвърна Джинджър.
Той вдигна рамене.
— И всеки има само един шанс, нали?
— И точно когато е задължително да спасиш света, оказва се, че има свят за спасяване — довърши момичето.
— Ъхъ… — изсумтя Виктор. — Какви сме късметлии…
Двамата селяни надникнаха през вратата на хамбара. В сумрака тъпо и упорито стърчаха купчини зелки.
— Нали ти рекох, че е зеле? — натърти единият. — Знаех си, че няма квачки. Като видя зеле, го познавам, пък и вярвам на очите си.
Далеч над тях се разнасяха други гласове и звучаха все по-силно.
— Човече, не можеш ли да караш метла?
— Не и ако се люшкате наляво-надясно, Архиканцлер!
— Къде сме, по дяволите? Нищичко не виждам в тая мъгла!
— Ще проверя не мога ли да я насоча към… Не се накланяйте така! Недейте! Казах ви, недейте!…
Селяните отскочиха и метлата нахлу на зигзаг през отворената врата. Потъна някъде сред зелките и се заби с хрущене.
След малко приглушен глас се обади укорно:
— Наклонихте се.
— Глупости. Виж докъде се докарахме заради тебе. Туй какво е?
— Зеле, Архиканцлер.
