Виктор отвори вратата в основата на Кулата.
Вътре беше тъмно, чуваше как капките падат от високия таван.
Говореше се, че Кулата на Занаята била най-древната постройка на Диска. Наистина внушаваше това впечатление. Отдавна не я използваха за нищо и дъските на вътрешните етажи бяха изгнили. Оставаше само стълбата.
Спирала, състояща се от грамадни плочи, втъкнати в кръглата стена. Някои липсваха. Изкачването беше опасно дори на ярка светлина.
А в мрака… безнадеждно.
Вратата зад него се отвори и нахълта Джинджър, повлякла майстора на ръчката.
— Е, какво чакаш? Побързай, трябва да спасиш горката маймунка.
— Човекоподобно… — разсеяно отрони Виктор.
— Все тая.
— Твърде тъмно е — промърмори той.
— Във филмите никога не е твърде тъмно — заяви момичето. — Мисли си за това.
Тя сръга Техничаря, който я подкрепи припряно:
— Права е. Във филмите не може да е тъмно. Така повелява логиката. Необходима ти е достатъчно светлина, за да виждаш тъмнината.
Виктор впери поглед в здрача и пак се озърна към Джинджър.
— Слушай внимателно! Ако… ако нещо не потръгне, обясни на магьосниците за… знаеш за какво. Онази зала. Тварите ще се опитат да нахълтат и през нея.
— Няма да се върна там! — Избоботи гръмотевица. — Размърдай се, де! — изкрещя пребледнялата Джинджър. — Осветление! Снимачна кутия! И така нататък!
Виктор стисна зъби и се втурна. Имаше светлина, колкото да придаде очертания на мрака. Той скачаше от стъпало на стъпало, а магията на Света гора дуднеше в главата му.
„Необходима ти е достатъчно светлина, за да виждаш тъмнината…“
Вече се влачеше нагоре.
— А в Света гора силите ми никога не свършват…
Така стигна до следващия завой.
— И в Света гора винаги успявам в последния миг! — извика свирепо, облегна се на стената и си пое дъх.
— Винаги в последния миг… — смънка и пак затича нагоре.
Каменните плочи минаваха под краката му като насън, като кадри, процеждащи се през тракаща снимачна кутия.
Щеше да се появи в последния миг. Хиляди хора знаеха това.
Ако героите не изскачат отнякъде в последните мигове, какъв смисъл има всичко? И…
Пред крака му нямаше стъпало.
Другият му крак вече се отблъскваше от предишното.
Вложи каквато енергия му оставаше в изопналия сухожилията тласък, усети как пръстите на предния му крак се удариха в ръба на по-горното стъпало и пак скочи, иначе щеше да си потроши крака.
— Смахната история…
Тичаше нагоре и се взираше с надеждата да открие пролуките в стълбата.
— Винаги в последния миг…
Това не означаваше ли, че може да поспре и да отдъхне замалко? Въпреки всичко ще успее в последния миг…
Не. Длъжен беше да играе честно.
Пак липсваше стъпало.
Позяпа тъпо празнината.
По цялата стълба догоре…
Съсредоточи се за миг и стъпи върху нищото, което за частица от секундата се превърна в плоча, колкото Виктор да скочи върху следващата.
Ухили се в мрака и зъбите му заискриха мимолетно.
Нищо, породено от магията на Света гора, не съществуваше дълго.
Но можеше да го запази колкото е необходимо.
Ура за Света гора!
Нещото трепкаше по-бавно. Твърде за кратко оставаше великанска версия на Джинджър, през повечето време напомняше за помийна яма до работилница за препариране на животни. Издърпа мокрото си туловище над ръба на Кулата и се просна на плоския връх. Въздухът свистеше в дихателните му тръби. Под пипалата му камъните се надробяваха, а магията се изцеждаше, избутана от неутолимия апетит на Времето.
Нещото беше объркано. Защо не идваха останалите? Озова се само и преследвано в това непознато място…
… и вече се гневеше. Проточи едно око и се взря яростно в орангутана, напиращ да се измъкне от бившата ръка. Гръмотевици разтърсваха Кулата. Дъждът плющеше по покрива.
Нещото протегна един псевдопод, усука го около кръста на Библиотекаря…
… и внезапно забеляза друга фигура, нелепо дребничка, изхвърчала от вратата към стълбата.
Виктор измъкна пиката изпод презрамката. Ами сега? Когато имаш насреща си хора, имаш и избор. Можеш да изревеш: „Ей, я остави на мира орангутана и ела насам с вдигнати ръце!“ Или…
Пипало с нокът накрая, по-дебело от ръката му, се стовари върху плочите наблизо и ги напука.
Виктор отскочи назад, замахна с пиката и в дебелата кожа на Нещото зейна дълбока жълтеникава рана. Ударената Твар започна да вие и се размърда твърде бързо, насочвайки още пипала към противника.
„Форма… Те нямат истинска форма в този свят. Вече отделя прекалено много време, за да не се разпадне. Колкото повече се занимава с мен, толкова по-малко внимава да запази целостта си…“
Най-различни очи пораснаха тук-там по Нещото. Щом се впериха във Виктор, в тях цъфнаха гневно спукани капиляри.
„Така… Привлякох вниманието му. А нататък?“
Мушна с върха на пиката напиращото към него пипало и отскочи с подвити колене под брадичката си, защото псевдопод с неясни очертания се помъчи да го препъне.
Протегна се още едно пипало, през което мина стрела, сякаш куршум се заби в чорап, пълен с крем карамел. Нещото отвърна с чегъртащ писък.
Метлата пикира към върха на кулата, Архиканцлерът бързаше да презареди арбалета.
Виктор чу отдалечаващия се рев:
— Щом кърви, ще го пречукаме!
Той настъпи, като сечеше всичко, което му се струваше податливо на острието. Чудовището менеше формата си, мъчеше се да удебели кожата си или да си направи коруба, но не се справяше навреме. „Архиканцлерът е прав. Можем да го убием. Ако ще да го коля цял ден, поне не е неуязвимо…“
Изведнъж видя пред себе си Джинджър, лицето й разкривено от болка и потрес.
Подвоуми се.
Стрела удари глухо в недодяланото тяло.
— Попадение! Ковчежнико, завой за ново пикиране!
Образът се разпадна. Нещото изпищя, захвърли Библиотекаря като парцалена кукла и налетя към Виктор, изпънало всичките си пипала. Едно го събори, още три му отнеха пиката, а след миг разярената Твар се изправи като колосална пиявица и размаха пиката, за да почисти небето от мъчителите си.
Виктор се надигна на лакти и се съсредоточи.
„Истинско само докато е нужно…“
Мълнията открои Нещото в синьо-бялото си сияние. След мигновено последвалия трясък то се люшна като пияно, а малки електрически заряди се загърчиха със съскане по туловището му. Някои израстъци димяха.
