Поразената Твар се опитваше да запази формата си въпреки необузданите енергии, бушуващи в тялото й. Хлъзна се непохватно по камъните, измяука смразяващо и пропадна зад ръба, вторачила злобно единственото си здраво око във Виктор.
Той се довлече до края на покрива.
Нещото не се предаваше и по пътя надолу. Трескаво се бореше да се сдобие ту с пера, ту с кожени криле, ту с мембрани, за да оцелее при падането…
Времето се забави. Във въздуха просветна алена мараня. Смърт стовари косата си.
— МЯСТОТО ТИ Е ПРИ МЪРТВИТЕ.
… и последва шум като от удар на кошница мокро пране в стена. Оказа се, че от такова падане може да оцелее само трупът.
Тълпата се примъкваше под дъждовните струи.
Вече нямаше какво да задържи формата и от Нещото оставаха съставните му молекули, които се стичаха в канавките, а оттам поемаха към реката и студените морски дълбини.
— Топи се — отбеляза Лекторът по съвременни руни.
— Че да не е сняг… — промърмори Професорът по неопределени изследвания и побутна останките с крак.
— Внимавай! — възпря го Деканът. — Не е мъртво онова, що може вечно да ни лъже.
Професорът се взря отблизо.
— Ха, мъртва си е гадината и още как! Я почакай… Тук мърда…
Избутаха настрана отпуснатото пипало.
— Да не се е стоварило върху някого? — разтревожи се Деканът.
Така си беше. Измъкнаха сгърченото тяло на Пондър Стибънс. Удариха му няколко добронамерени шамарчета и той отвори очи.
— Какво стана?
— Върху теб падна петнайсетметрово чудовище — простичко обясни Деканът. — Ти… ъ-ъ, добре ли си?
— Исках само да си пийна една биричка — мънкаше Пондър. — Веднага щях да се прибера, честна дума.
— Какви ги плещиш, момко?
Пондър ги загърби и се запрепъва към Голямата зала. След този ден никога, нито веднъж дори не помисли за тайничко отбиване в кръчмата.
— Ама че чудак — сподели мнението си Професорът.
Пак се вторачиха в Нещото, което почти се бе разтворило.
— Тъй красотата погуби звяра — промълви Деканът, който обичаше превзетите лафове.
— Ами! — възрази Професорът. — Погуби го забиването в земята отвисоко.
Библиотекарят се подпря, седна и си разтри темето.
Откри, че пред очите му е отворена книга.
— Прочети я! — настоя Виктор.
— Ууук.
— Моля те!
Орангутанът прелисти книгата и стигна до страниците с пиктограмите. Позяпа ги и примига. После опря показалец в долния ред на дясната страница и го плъзна по знаците отдясно наляво.
„Значи така трябвало да се четат!“ — стресна се Виктор.
Беше объркал всичко още в началото.
Техничаря завъртя кутията си към скупчените магьосници и се прицели в бързо разтварящото се чудовище.
Ръчката спря. Той вдигна глава и се усмихна лъчезарно на всички.
— Господа, ще се съберете ли малко по-плътничко? — Магьосниците го послушаха. — Щото осветлението не го бива много.
Сол записа на парченце хартия: „Магесници гледът Трупъ, 3 дубал.“
— Жалко, не хвана падането — отбеляза с потреперващ глас. — Дали пък да не го направим с каскадьор?
Джинджър седеше в подножието на Кулата, прегърнала коленете си, и искаше да не се тресе чак толкова. Накрая Нещото отново бе опитало да си предаде нейния образ.
Изправи се полека и закрачи несигурно, подпирайки се на зида. Не знаеше какво й е приготвило бъдещето, но се надяваше в него да има и чаша кафе.
Тъкмо подминаваше вратата и чу трополене по стълбата вътре. Виктор се измъкна тежко, Библиотекарят го последва, подпирайки се на юмруци.
Виктор отвори уста, но само започна жадно да гълта въздух. Орангутанът го избута настрана и решително хвана ръката на Джинджър. Беше мека и топла хватка, но съдържаше и намек, че с още малко усилие може лесно да превърне нечия ръка в пихтия.
— Ууук!
— Виж какво, всичко свърши — промълви момичето. — Чудовището е мъртво. Това приключва историята, нали? А сега ще си намеря нещо за пиене.
— Ууук!
— Я ходи да се ууукваш…
Виктор вдигна глава.
— Нищо не е… свършило.
— Не ме пиши повече в тази игра. Току-що видях как се превръщам в… в ТВАР с пипала. Такова Нещо може да разстрои едно момиче, сериозно ти говоря.
— Не е важно! — сопна й се Виктор. — Всичко сме объркали! Чуй ме — те ще нахълтат! Трябва да дойдеш в Света гора! Сигурно вече проникват и там!
— Ууук! — съгласи се Библиотекарят и заби червен нокът в книгата.
— Каквото искат да правят, само без мен — отказа Джинджър.
— Не могат без теб! Исках да кажа, че ти можеш да им попречиш! И стига си ме гледала така!
— Той побутна орангутана. — Хайде, де, ти й обясни.
— Ууук — търпеливо подхвана Библиотекарят. — Ууук.
— Нищо не му разбирам! — оплака се момичето.
— Не разбираш ли? — изви вежди Виктор.
— Чувам само маймунски звуци!
Очите му веднага се извиха настрана.
— Ъ-ъ…
Библиотекарят постоя за миг, наподобявайки праисторическа статуя. После хвана кротко ръката на Джинджър и я погали.
— Ууук — изрече великодушно.
— Извинявай — смънка тя.
— А сега ме чуй! — настоя Виктор. — Объркал съм се! Ти не си се опитвала да помогнеш на Тварите, а да ги спреш! Чел съм книгата обратно! Не е мъж зад портата, а пред нея! Значи е… — той си пое дъх — …
— Да, но не можем да отидем навреме в Света гора! Дотам са много километри!
Виктор вдигна рамене.
— Да повикаме майстора на ръчката.
Земите около Анкх-Морпорк са плодородни и почти изцяло покрити със зелеви поля, които сериозно допринасят за характерната миризма на града.
Сивкавата предутринна светлина се разстилаше над синьо-зелената равнина и над двама селяни, които
