— Осветление!
Назъбени мълнии осветиха целия град…
— Готови за снимки!
Техничаря яростно се вкопчи в ръчката на кутията си.
— Започваме!
Никой не видя откъде се появи жребецът. Изведнъж скочи могъщо над главите на хората. Беше бял и с множество интересни сребърни инкрустации по хамута. Виктор се метна на седлото в движение и накара коня да се изправи зрелищно на задните си крака. Извади от ножницата меча си, макар да го нямаше допреди секунда.
И мечът, и жребецът трепкаха почти недоловимо.
Виктор се засмя. Лъч светлина се отрази бляскаво от зъбите му. Нямаше звън само защото още не бяха изобретили озвучените филми.
Да повярваш. Това беше начинът. Не преставаш да вярваш нито за миг. Заблуди окото и ще заблудиш мозъка.
Препусна в галоп между викащите зрители към Университета и кулминационната сцена.
Майсторът на ръчката си отдъхна, но Джинджър го прасна по рамото.
— Ако спреш да въртиш тази ръчка — предупреди го мило, — ще ти извия кирливия врат.
— Но той почти излезе извън кадър…
Тя го тласна свирепо към древната инвалидна количка на Уиндъл Пунс и така се усмихна на стария магьосник, че от ушите му блъвнаха облачета изпарена ушна кал.
— Извинете — замърка с гласец, от който пръстите на магьосниците се подвиха в ботушите им, — може ли да ви ползваме назаем за мъничко?
— Хе-хей! Напред!
… уумм… уумм…
Разбира се, Пондър Стибънс бе чувал за странното гърне. Всички студенти по едно или друго време се примъкваха да го разгледат.
Но този път не се и обърна натам, докато се прокрадваше по коридора в поредния си опит да извоюва кратка свобода.
… ууммууммУУММУУММУУММММуумм.
Оставаше само да се шмугне през задните дворчета и…
ПЛЬОК.
Осемте гледжосани слончета изстреляха сачмите си едновременно. Резографът избухна и превърна тавана в подобие на солница.
След минута-две Пондър се надигна нерешително. Шапката му вече не беше нищо повече от колекция дупки, скрепени с по някоя и друга нишка. От едното му ухо липсваше парченце.
— Просто исках да си пийна — смотолеви той зашеметен. — Какво лошо съм направил?
Орангутанът клечеше върху купола на Библиотеката и наблюдаваше тълпите, които се разбягваха по улиците с доближаването на чудовищната фигура.
С лека изненада установи, че я следва призрачен кон, чиито копита не тропаха по калдъръма.
А след жребеца фучеше триколесен стол, който взе завоя само на две колела, проточвайки струя искри след себе си. Беше претоварен с магьосници, които крещяха с все сила. Начесто някой от тях губеше опора и тичаше, за да набере скорост и пак да се хване за количката.
Трима обаче не си бяха намерили място. Тоест единият все пак се държеше за влачещия се гюрук, другите двама пък стискаха робата на предния. Затова на всеки завой опашка от трима магьосници се мяташе по улицата с гръмко „Уааа!“.
Имаше и други хора, които викаха още по-оглушително от магьосниците.
Библиотекарят бе виждал какви ли не смахнати гледки през живота си. Тази се класираше някъде към 57-мо място.29
Отвисоко чуваше съвсем ясно.
— … трябва да въртиш! Той ще поддържа илюзията само докато въртиш ръчката! Това е магията на
Беше глас на момиче.
— Добре, де, ама духчетата стават много несговорчиви, когато…
Сега пък говореше изтормозен мъж.
— Майната им на духчетата!
— Но как е възможно да сътвори кон? — Орангутанът незабавно разпозна скимтящия глас на Декана. — Това е висша магия!
— Не е истински, а филмов кон — пак се обади момичето. — Ей, ти! Пак забавяш!
— Не е вярно! Не е вярно! Ето, въртя ръчката, въртя я!
— Не може да язди кон, който не е истински!
— Как вярваш на тези приказки, щом си вълшебник?
— Всъщност съм
— Все ми е едно. Тази магия не е от вашия вид.
Библиотекарят кимна и престана да се заслушва. Имаше друга работа.
Нещото почти се изравни с Кулата на Занаята и скоро щеше да свърне към Библиотеката. Тези Твари винаги се устремяваха към най-близкия източник на магия. Нуждаеха се от нея.
Орангутанът си бе намерил дълга стоманена пика в един мухлясващ склад на Университета. Стискаше я старателно с пръстите на единия си крак, докато размотаваше въжето, което върза за ветропоказателя. Другият край на въжето бе закрепен чак на върха на Кулата. Мина цяла нощ, докато нагласи всичко.
Огледа града под себе си, заудря се по гърдите и изрева:
— АаааАААаааААА… кхъ, кхъ.
Почуди се дали биенето в гърдите е наистина задължително и изчака бръмченето в ушите и светлите точици пред очите му да изчезнат.
Хвана пиката с едната си ръка, въжето с другата и скочи.
Най-нагледното описание на полета му над зданията на Невидимия университет е тълкуването на звуците, които издаваше.
Отначало:
— АаааАААаааАААааа!
Това се разбира от само себе си и се отнася до началната фаза на полета, когато всичко потръгна измамно добре.
После:
— Ааааррргх…
Този звук принадлежеше на момента, когато не улучи с няколко метра тътрещата се Твар. Осъзна, че щом си вързал въже на върха на извънредно висока и здрава каменна кула и вече се носиш вихрено към нея, не срещнеш ли друго препятствие по пътя си, ще допуснеш грешка, за която ще съжаляваш до края на сериозно съкратения си живот.
Въжето описа предвидената дъга. Разнесе се шум досущ като от падането на гумен чувал с масло върху гранитна плоча, последван миг-два по-късно от немощно „ууук“.
Пиката издрънча някъде под Кулата. Библиотекарят се бе долепил като морска звезда до стената, вкопчил пръсти във всяка вдлъбнатина, която напипа.
Може би щеше да слезе невредим. Не се знае, защото Нещото протегна трепкаща ръка и го откъсна от стената със звук като при прочистване на запушена тръба.
После великанската Твар го вдигна към онова, което засега представляваше лицето й.
Тълпите се стичаха на площада пред Невидимия университет, предвождани от двамата Диблър.
— Виж ги!… — въздъхна Сам Си Прерязвам Гърлото. — Хиляди са, а никой нищо не се опитва да им продаде.
