Подвижни образи

Застрашената Твар нададе вой. Веднага загуби всякаква прилика с Виктор, сред пламъците вече се гърчеше подобие на експлозия в аквариум. Стрелна се пипало и докопа единия крак на Гаспод.

Кучето се изви с намерение да хапе.

Пляси се нахвърли върху мятащия се израстък, който го цапардоса и търкулна Гаспод презглава по пода.

Малкото куче се надигна, направи няколко измъчени крачки и падна.

— Проклетият крак се скапа — промърмори Гаспод.

Пляси го гледаше печално. Пламъците се разпростираха с пукот около кутиите.

— Я се разкарай оттука, тъпо паленце! — заповяда Гаспод. — Всичко ще гръмне след минута. Не, бе! Недей да носиш и мене! Остави ме! Няма време…

Стените на „Одиум“ се издуха с подлъгваща окото мудност, всяка дъска и камък запазваха положението си спрямо останалите, но вече летяха самостоятелно.

После времето догони събитията.

Виктор се просна по лице.

Буум!

Оранжево огнено кълбо пръсна покрива и се разду в мъгливото небе. Парчетиите се забиха в околните къщи. Нажежена кутия за филми изсъска над главите на лежащите магьосници и гръмна в далечна стена.

Разнесе се пронизителен хленч, който секна внезапно.

Нещото с образа на Джинджър се олюля в горещата ударна вълна. Напорът на въздуха размята гигантската му пола около кръста. Смутената Твар постоя трепкаща под дъжда от отломки.

После се обърна непохватно и затътри крака нанякъде.

Виктор вдигна глава и погледна истинската Джинджър, която се взираше през оредяващия дим към руините, останали от „Одиум“.

— Така не е редно — мънкаше си тя. — Това не бива да се случва. Не може. Тъкмо си мислиш, че няма надежда и те изскачат вихрено от пушеците. — Озърна се окаяно. — Нали?

— Само във филмите — възрази Виктор. — Това тук е действителността.

— Че каква е разликата?

Професорът сграбчи Виктор за рамото и го завъртя към себе си.

— То се запъти към Библиотеката! Трябва да му попречиш! Отиде ли там, магията ще го направи непобедимо! И никога няма да надделеем над него! Ще доведе и другите!

— Вие сте магьосници — напомни Джинджър. — Защо не го спрете?

Виктор тръсна глава.

— Тварите харесват нашата магия. Послужиш ли си с нея близо до тях, черпят мощ от нея. Но не виждам какво мога да направя аз…

Млъкна притеснен. Тълпата го зяпаше и чакаше.

Погледите им не подсказваха, че в него е последната им надежда. Просто вярваха непоклатимо, че той ще победи.

Някакво детенце измрънка:

— Мамо, какво ще стане сега?

Дебелата жена, хванала хлапето за ръка, отвърна:

— То се знае — той ще го спре в последния миг. Тъй е всеки път. Гледала съм всеки негов филм.

— Никога не съм го правил! — троснато заяви Виктор.

— А, виждала съм те — самодоволно натърти дебеланата. — В „Синовете на пустинята“. Когато тая дама — тя кимна почтително на Джинджър — яздеше един кон, пък той се спъна и я метна в пропастта, ама ти притича и я хвана в последния миг. Голямо геройство.

— Не беше в „Синовете на пустинята“ — педантично уточни възрастен мъж, натъпквайки тютюн в лулата си, — а в „Тролската долина“.

— В „Синовете“ беше — сряза го кльощавата жена до него. — Мене питайте, двайсет и седем пъти съм го гледала.

— Беше чудесно, нали? — мечтателно подхвърли първата жена. — Щом видя отново сцената, когато тя го изоставя, а той се обръща и й хвърля онзи поглед, веднага се обливам в сълзи…

— Извинете, това не е от „Синовете на пустинята“ — тежко се обади мъжът с лулата. — Говорите за прочутата сцена на площада от „Изгарящи страсти“.

Дебеланата хвана унило отпуснатата ръка на Джинджър и я потупа.

— На добър момък си попаднала, щом те спасява всеки път. Ако някакви побъркани тролове отмъкнат мен, моят старец само ще ги попита на какъв адрес да прати дрехите ми.

— Пък моят няма и да се помръдне от стола, ако ме излапат дракони — оплака се кльощавата и затворнически подръпна ръкава на Джинджър. — Ама ти повечко се обличай, госпожице. Следващия път, като те спасява, настоявай да си вземеш и топло палто. Щото като те гледам на екрана, все си мисля, че ще се простудиш.

— Къде му е мечът, ма мамо? — мрънкаше хлапето и подритваше дебеланата по глезена.

— Сигурно ей сега ще отскочи да си го вземе — сподели увереността си майката и се усмихна насърчаващо на Виктор.

— Ъ-ъ… Да — смотолеви той и стисна пръстите на Джинджър. — Да вървим.

— Сторете път на момчето! — властно се развика мъжът с лулата.

Около тях тутакси се отвори празно пространство. Джинджър и Виктор виждаха поне хиляда чифта очи, вперени с нетърпение в тях.

— Мислят ни за истински! — изстена момичето. — Дяволите ги взели, никой не си помръдва пръста, защото вярват, че ти си героят тук! А ние няма какво да сторим! Онази Твар е по- голяма и от двама ни, събрани накуп!

Виктор се вторачи във влажния калдъръм.

„Май съм запомнил някое и друго заклинание, само че обикновената магия е безсилна срещу Тварите от Тъмничните измерения. Ясно ми е като бял ден, че истинските герои не се помайват насред насъскващата ги тълпа, а се захващат да сторят каквото е нужно. Истинските герои са като горкия стар Гаспод. После никой не ги забелязва. Така е в действителността.“

Бавно вдигна глава.

Но дали сега се намираше в действителността?

Въздухът пращеше. Имаше и друг вид магия. Тя се виеше диво по света като скъсана лента. Ако можеше да й хване края…

Не беше задължително действителността да е истинска. При подходящи условия стигаше и да е такава, каквато я виждат хората…

— Отдръпнете се — прошепна разсеяно.

— Какво си намислил? — попита Джинджър.

— Ще опитам с магията на Света гора.

— Няма никаква магия в Света гора!

— А според мен… има. Но е различна. Усетихме я. Магия има навсякъде, където поискаш да я търсиш.

Вдиша дълбоко няколко пъти и се постара да освободи ума си. В това беше разковничето. Правиш го, вместо да умуваш. Чакаш указания от другите. Такава ти е работата. Знаеш, че окото на снимачната кутия е насочено към теб и попадаш в друг свят — света на трепкащия сребрист правоъгълник.

Ето я тайната. Трепкането.

Обикновената магия само мести нещата насам-натам. Тя не може да сътвори нищо истинско, което да се съхрани повече от секунда, защото за това е нужна страхотна сила.

А Света гора лесно сътворяваше нещата отново и отново, десетки пъти в секунда. Нямаше нужда да са трайни. Стигаше и мимолетното им съществуване.

Но тази магия се подчинява на правилата в Света гора…

Виктор изпъна нетрепваща ръка към притъмнялото небе.