храсталаци, ама ха! Сипи си нещо за пиене, човече. Налей и на мен.
Облаците трепнаха.
— Май нищо друго не се вижда. Странно. Само просветваща мъгла.
Архиканцлерът се прокашля. Ковчежникът постепенно откриваше, че въпреки привичките си Ридкъли е извънредно прозорлив човек.
— Някога гледал ли си ония щуротии със сенки, кукли или подвижни образи, каквото ще да представляват? — подхвърли Архиканцлерът.
— Прислугата ходи да ги гледа — отвърна Ковчежникът.
Ридкъли предположи, че това означава „не“.
— Май се налага и ние да ги видим.
— Щом казвате, Архиканцлер… — покорно промълви Ковчежникът.
Сградите за показ на подвижни образи в цялата мултивселена имат едно неизменно свойство — противната гледка отзад е правопропорционална на великолепието на фасадата. Отпред виждате колони, арки, златна боя, светлини. От обратната страна — странни шахти, тайнствени тръби, голи стени, вонящи улички.
И прозореца на тоалетната.
— Не проумявам какво ни подтиква да вършим това — изстена Деканът, който се напъваше заедно с останалите.
— Млъкни и ме бутни по-силно! — настоя Лекторът.
— Защо не превърнахме нещо в пари? — оплакваше се Деканът. — Бързичка илюзийка, какво лошо има?
— Нарича се подправяне на валута — строго изрече Лекторът. — Накрая може и да паднеш в ямата със скорпионите за такива геройства. Ох, къде стъпвам?
— Където трябва — увери го друг магьосник. — Хайде, Декане, сега е твой ред.
— Олеле… — вайкаше се Деканът, когото вмъкваха през прозореца в неописуемата тъма вътре. — Нищо добро не ни чака.
— Само внимавай къде ще си спуснеш краката. Ето, видя ли какво направи? Казах ти да внимаваш! Все едно, да вървим.
Магьосниците се прокраднаха — с изключение на Декана, който жвакаше — през задните коридори и влязоха в затъмнената претъпкана зала, където Уиндъл Пунс им пазеше места, като размахваше бастуна си безогледно. Стигнаха до него, оплитайки крака, и седнаха.
Вторачиха се в сенчестия сив правоъгълник отсреща.
След малко Професорът сподели:
— Не виждам какво намират хората в тази гледка.
— Още не е започнало! — изсъска му Деканът.
— Гладен съм — оплака се Пунс. — Стар човек съм и… хъм, огладнявам.
— Знаете ли какво направи той? — възмути се Професорът. — Можете ли да си представите как постъпи старият глупак? Една млада дама с факел в ръка ни показа местата, а той я ощипа… отзад!
Пунс се подхилваше.
— Юху-у-у! Майка ти знае ли, че си излязла от вкъщи?
— Май не може да понесе вълнението — съжали го Професорът. — Не биваше да го водим тук.
— И не забравяйте, че изтървахме вечерята — промърмори Деканът.
Смълчаха се. Едра жена, която с мъка мина през тясната пролука покрай инвалидната количка на Пунс, изведнъж трепна и се озърна наежена, но видя само безобиден старец, който явно спеше дълбоко.
— Отгоре на всичко във вторник има печена гъска — печално промълви Деканът.
Пунс поотвори едното си око и победоносно наду тромбите.
— Хо-хо! Баба ти става ли за сапун?
— Е, убедихте ли се? — натърти Професорът. — Дори не знае в кой век живеем.
Пунс извъртя черните си очички към него.
— Може да съм дъртак, и то изкуфял, ама няма да гладувам. — Той порови в неприятните потайности на стола си и извади омазнена черна кесия, която звънна тихо. — На влизане видях някакво девойче да продава храна, специално измислена за подвижните образи.
— Значи си имал пари?! — ядоса се Деканът. — Нищичко не каза!
— Не сте ме питали — напомни Пунс.
Магьосниците впиха гладни погледи в кесията.
— Там имат пукана царевица с масло, наденички в хлебчета и разни шоколадови измишльотини — изброи Пунс и им се ухили лукаво и беззъбо. — Може и вие да си вземете, ако искате — добави щедро.
Деканът изброяваше покупките.
— Така, имаме шест великански кесии пукана царевица с допълнително масло, осем наденички в хлебчета, гигантска чаша съскащо питие и една торба стафиди в шоколад.
Даде парите на момичето.
— Добре — отдъхна си Професорът и събра всичко в прегръдката си. — А… няма ли да вземем нещо и за останалите?
В кабинката си Безам ругаеше, докато наместваше огромната ролка на „Издухани“ върху кутията за показ на подвижни образи.
На няколко крачки от него, в отделената с червено въже част от балкона седеше Патрицият на Анкх- Морпорк — лорд Ветинари, който също не се радваше на най-доброто си настроение.
Признаваше, че тези младежи са приятна двойка. Само че не беше съвсем наясно защо е настанен до тях и какво ги прави толкова важни.
Свикнал беше с важни особи или поне с онези, които си въобразяваха, че са такива. Магьосниците го постигаха чрез извършването на висши заклинания. Крадците — с дръзки грабежи, както и търговците, макар и в малко по-различен смисъл. Бойците се издигаха в очите на околните с победи и оцеляване в битките. Наемните убийци — чрез умело и изтънчено изпращане на жертвите в отвъдното. Имаше какви ли не начини човек да се прочуе, но всички те бяха достъпни за разума.
А тези двамата просто бяха заемали интересни пози пред последния крясък на модата — машинариите за подвижни образи. И най-лишеният от дарба актьор в градския театър беше същински майстор на сценичното изкуство в сравнение с тях, но никому не хрумваше да излезе на улиците и да крещи името му.
Досега Патрицият не бе обръщал внимание на филмите. Доколкото успя да се осведоми, Виктор Мараскино станал известен с изгарящия си поглед, от който дами на средна възраст (макар от тях да очаквате повече здравомислие) припадали на седалките. Силата на госпожица Делорес дьо Грях пък била в изкусителната външност, раздаването на изящни плесници и фантастичното умение да се изтяга сластно на копринени възглавници.
А самият той — Патрицият на Анкх-Морпорк, управляваше, опазваше, обичаше, мразеше и цял живот служеше на този град…
Докато простолюдието запълваше залата, изумително острият му слух долови следния разговор:
— Кой е оня тип горе?
— Ама там седят Виктор Мараскино и Делорес дьо Грях! Що за невежа си ти?!
— Не, бе, питам за високия тип в черно.
— Де да го знам. Някой от градските тузари.
Да, необикновено интересно явление. Както се оказа, можеш да си известен и с това, че си… хъм, известен. Вече започваше да обмисля предположението, че това явление таи в себе си неимоверни заплахи и вероятно ще се наложи да нареди някой да бъде убит, макар и с крайно нежелание.27 Дотогава щеше да търпи отразеното сияние на славата от факта, че седи в компанията на знаменитости. Слиса се, че му е приятно.
Освен това седеше до госпожица Дьо Грях и завистта на всички останали в залата беше толкова явна,
