Подвижни образи

когато се изсулиха от каретата.

— Цяла вечер в някаква си задушна зала — туй не е идеята ми за весела вечер на воля — мърмореше Гаспод. — Сега сме в големия град, а не в Света гора. Дръж се за мен, паленце, и ще си прекараш весело. Първо отиваме при задната врата на „Къщата на ребърцата“. Там ме познават. Разбрахме ли се?

— Пляси добро момче!

— Ъхъ…

— Виж какво е навлякъл! — промълви Виктор.

— Червено плюшено сако със златни ширити — уточни Джинджър тихо, без да се обръща към него. — И какво? Щеше да е по-добре, ако беше обул и панталон.

— О, богове… — задъха се Виктор.

Направиха първите си крачки в ярко осветеното фоайе на „Одиум“.

Безам се бе престарал. Тролове и джуджета се бъхтиха цяла нощ, за да си свършат работата.

Имаше червени плюшени завеси, колони и огледала.

Пълнички херувимчета и всевъзможни плодове, обилно наклепани със златна боя, наглед покриваха всяка възможна повърхност.

Все едно да пристъпиш в извънредно скъпа кутия шоколадови бонбони.

Или право в познат кошмар. Виктор едва ли не очакваше да чуе грохота на прибоя и да види как драпериите се свличат в локвички черна гнус.

— О, богове… — повтори той.

— Какво ти става? — разтревожи се Джинджър, все така сковано ухилена към редицата видни граждани, чакащи да се запознаят с тях.

— Ще видиш — прегракна изведнъж Виктор. — Това е Света гора! Пренесли са я в Анкх-Морпорк!

— Да, но…

— Нищо ли не помниш? Онази нощ под хълма? Преди да се събудиш?

— Не помня. Вече ти казах.

— Ще видиш… — настоя Виктор.

Взря се в украсена поставка с табло до едната стена. Надписът гласеше: „Три прожекции дневно!“

Мислеше за пясъчни дюни, древни митове и огромни раци.

Картографията още не бе стигнала до положението на точна наука в Света на Диска. Хората започваха с добри намерения, но толкова се увличаха по китове, изхвърлящи струи, чудовища, вълни и други финтифлюшки, че често забравяха да отбележат скучните планини и реки.

Архиканцлерът затисна с препълнен пепелник единия ъгъл, който все се навиваше. Плъзна пръст по мърлявата повърхност на картата.

— Тука е написано „Има дракони“. Ха, насред града. Чудна работа…

— О, това е „Слънчевият приют за болни дракони“ на лейди Сибил Рамкин — разсеяно отвърна Ковчежникът.

— Тука пък е „Тера инкогнита“ — мърмореше Ридкъли. — Откъде накъде?…

Ковчежникът се наведе да погледне отблизо.

— Сигурно за да е по-интересно от зелевите поля, наредени едно до друго.

— Я, пак виждам „Има дракони“.

— Всъщност предполагам, че този път е явна лъжа.

Загрубелият пръст на Архиканцлера продължи в посоката, която изчислиха. Пътьом изчегъртваше нацвъканото от мухите.

— Не е кой знае какво — заяви, щом се взря в мястото. — Стигаме до морето. И… — примижа напрегнато — … до Света гора. Подсказва ли ти нещо?

— Нали всички алхимици се изнесоха там? — сети се Ковчежникът.

— А, ония типове ли…

— Дано не правят някакви магии там… — проточи Ковчежникът.

— Алхимиците ли? Да правят магии?

— Извинете. Знам, че е нелепо хрумване. Един портиер ми обясни, че се занимават там с… с театър на сенките. Или с кукли. Някаква глупост от този род. Образи. Не обърнах внимание на приказките му. В края на краищата… те са алхимици. Ама че работа! Да бяха наемни убийци… да. Крадци… да. Дори търговци… те са невероятно хитри понякога. Но алхимиците… Нима могат да се намерят по- завеяни, непохватни, благодушни… — Гласът му стихна, щом мозъкът му осъзна какво думи изрича устата. — Не биха посмели, нали?

— Хъм, не биха ли посмели?

Ковчежникът изстиска от себе си кух смях.

— Не-е-е… Няма да дръзнат! Знаят, че ще се стоварим отгоре им като цял тон тухли, ако опитат някакви магии… — Пак млъкна. — Убеден съм, че не са се престрашили… Дори толкова далеч от града… Не, не биха посмели… Само не и магии… Нали?…

Ковчежникът поумува още малко и избухна:

— Никога не съм имал доверие на тези мърляви копелета! Не са като нас. Нямат никаква представа за приличие!

Тълпата около касата нарастваше и се разгневяваше с всяка изминала минута.

— Всички джобове ли си пребърка? — припряно попита Професорът.

— Ами да — смънка Деканът.

— Провери пак.

Според магьосниците само останалите трябваше да плащат, за да влязат някъде. Островърхата шапка обикновено беше предостатъчен пропуск.

Докато Деканът тършуваше отново. Професорът се ухили налудничаво на момичето, което продаваше билетите.

— Уверявам ви, млада госпожице, ние сме магьосници.

— Видях ви фалшивите бради — прихна момичето. — Тука идват всякакви особняци. Откъде да знам, че вие например не сте три момченца, напъхали се в палтото на татко си?

— Госпожице!

— Имам два долара и петнадесет пенса — обяви Деканът, измъквайки монетите от купчинка мъхчета и загадъчни окултни дреболийки.

— Значи две места в партера — неохотно се смили момичето и откъсна билетите.

Професорът ги сграбчи.

— Тъй, аз вкарвам Пунс в залата — забърбори на групичката. — Опасявам се, че вие ще трябва да се върнете при почтената си търговия.

Зашава многозначително с вежди насреща им.

— Не разбирам защо трябва да… — започна Деканът.

— Иначе ще загазим — прекъсна го Професорът, намигайки трескаво. — Хайде, минете през задната уличка и се прибирайте.

— Но аз дадох парите и…

Лекторът вече дърпаше Декана към изхода.

— Хайде, да излизаме. — Той също намигна бавно и подчертано на Професора. — Ще минем по задната уличка.

— Не виждам защо да… — жалваше се Деканът отдалеч.

Сивкави облаци се кълбяха в магическото огледало на Архиканцлера. Мнозина магьосници разполагаха с такова огледало, но рядко си правеха труда да надничат в капризното и лъжливо устройство. Дори не беше подходящо за бръснене.

Но Ридкъли прояви учудваща вещина в боравенето с него.

— Тъй дебна дивеча — обясни небрежно. — Няма да се промъквам часове наред във влажни