— Сега да се махаме оттука бързичко — подкани Скалата. — Щото целия тоя таван ми се вижда много сбъркан. Скоро ще рухне.
Виктор погледна нагоре. Няколко плочи висяха зловещо.
— Така си е.
Хвана за ръката възмутената Джинджър и я задърпа по коридора. Троловете вдигнаха безчувствения си сънародник, който не знаеше как да се държи в цивилизована компания, и затрополиха след тях.
—
— Млъкни! — озъби й се Виктор. — А ти какво очакваше да им кажа? Как бихме могли да обясним тази история? Ти какво би искала да научат всички?
Тя поумува.
— Добре, добре… Но да беше измислил нещо друго. Да речем, че сме тръгнали да търсим съкровище или вкаменелости…
Млъкна неуверено.
— Как пък не! Посред нощ, а ти само по хубавичката копринена нощничка… Хайде да се прибираме в градчето. Накрая може и да ми останат два часа, за да поспя.
— Защо пък накрая?
— Първо трябва да почерпим здравата тези приятели…
Тежък грохот разтърси хълма. Облаци прахоляк блъвнаха през портата и обгърнаха троловете. Целият тунел се срути.
— Това беше — отбеляза Виктор. — Свърши се. Ще накараш ли някак сомнамбулската част от ума си да проумее факта? Вече няма смисъл да идваш тук, защото е невъзможно да влезеш. Всичко е затрупано. Край. Ох, как ми олекна…
Във всеки град има такъв бар. Осветен е зле и пиячите, макар да разговарят, не отправят думите си един към друг и изобщо не се слушат. Просто изливат наранените си души. Това е бар за отритнатите и окаяните, за всички, които временно са отстранени от състезателното трасе на живота и са пратени на трибуните.
Тук винаги се поръчва много пиене.
Тази сутрин натъжени клиенти седяха край тезгяха, всеки потънал в собствената си печал и убеден, че именно той е най-нещастният в целия свят.
— Аз го
— Ъхъ — изсумтя Детритус. — Тя не знае к’во й се ще. Правя к’вото ми рече, ама тя пак разправя — тъй не може, ти нямаш усет, не разбираш желанията на едно момиче. Момичето искало да лапа лепкави нещица от кутия с панделка. Правя аз кутия с панделка, тя я отваря и почва да пищи. Не щяла да има одран кон вътре. Ама направо не знае какво иска!
— Ъхъ — обади се глас изпод високото столче на Среброриб. — Заслужават да отида при вълците…
— Вижте тази бъркотия с „Издухани“ — каканижеше алхимикът. — Дори не е истински филм. Нищо не е както в историята. Всичко е лъжа. Всеки може да лъже.
— Ъхъ — жалваше се Детритус. — Тя ми рече, че момичето искало музика под прозореца. Свиря аз музика под прозореца, ама всички на улицата се будят и крещят, че съм бил лош трол, щом блъскам тия камъни посред нощ. Пък тя дори не се събуди.
— Ъхъ — отрони Среброриб.
— Ъхъ — потвърди Детритус.
— Ъхъ — обобщи Гаспод.
Естествено съдържателят на бара беше жизнерадостен човек. Нямаше как да не му е весело, щом клиентите му привличаха като гръмоотвод всички несгоди на света. Отдавна бе установил, че е безсмислено да им предлага утеха като „Погледни нещата откъм добрата им страна“, защото добра страна просто нямаше, нито „По-бодро, може и да не се случи“, защото вече се бе случило. От него се очакваше само да не бави поръчаните питиета.
Тази сутрин обаче полека изпадаше в недоумение. Май в бара някой беше излишен, и то не онзи, който мърмореше на пода. Барманът непрекъснато страдаше от илюзията, че е сипал още една порция и дори си е получил парите за нея, а отгоре на всичко е поприказвал със загадъчния клиент. Всъщност не беше сигурен какво вижда или с кого говори.
Отново отиде до далечния край на тезгяха.
Една чаша се плъзна към него.
— ПАК ОТ СЪЩОТО — поръча глас от сенките.
— Ъ-ъ… Да. Ей сега. А какво беше?
— КАКВОТО И ДА Е.
Барманът напълни чашата с ром. Някой я взе от ръката му.
Човекът се мъчеше да измисли какво да каже. Незнайно защо в душата му напираше ужас.
— Не ви виждам често при нас — промълви след малко.
— ИДВАМ САМО ЗАРАДИ АТМОСФЕРАТА. ПАК ОТ СЪЩОТО.
— В Света гора ли работите?
Съдържателят побърза да напълни чашата до ръба. И тя отново изчезна.
— ОТДАВНА НЕ СЪМ ИМАЛ РАБОТА ТУК. ПАК ОТ СЪЩОТО.
Барманът се поколеба, защото беше добродушен човек.
— Дали не ви стига, как мислите?
— ЗНАМ ТОЧНО КОГА МИ Е ДОСТАТЪЧНО.
— Всички го казват.
— АЗ ЗНАМ КОГА МУ Е ДОСТАТЪЧНО НА ВСЕКИГО.
Имаше нещо твърде необичайно в този глас. Съдържателят не би могъл да твърди, че го чува с ушите си.
— О… Добре тогава. Пак ли от същото?
— НЕ. УТРЕ ЩЕ СЪМ ТВЪРДЕ ЗАЕТ. ЗАДРЪЖТЕ РЕСТОТО.
Шепа монети се изсипаха на тезгяха. Бяха леденостудени, повечето и проядени от годините.
— А-а, ей… — започна барманът.
Вратата се отвори и затвори с леден повей, макар че нощта беше задушна.
Съдържателят се зае да лъска тезгяха разсеяно, но внимаваше да не докосва монетите.
— Като работиш в бар, виждаш какви ли не чудаци — промърмори под носа си.
Гласът се разнесе до ухото му:
— ЗАБРАВИХ НЕЩО. ПАКЕТЧЕ ФЪСТЪЦИ, МОЛЯ.
Сняг искреше по крайните била и склоновете откъм Ръба на планините Овнерог, грамадната назъбена верига, виеща се около Кръглото море и отделяща Клач от обширните равнини Сто.
Тук беше домът на неприветливи глетчери, дебнещи лавини и високи притихнали снежни плата.
Тук беше и домът на немалко йети. Те са високопланинска разновидност на троловете и досега никой не ги е осведомявал, че изяждането на хора е старомодно. Убедени са, че каквото мърда, се яде. Ако не мърда, трябва да го изчакаш, докато шавне. И тогава да го изядеш.
Цял ден слушаха шума. Ехото отскачаше от връх към връх сред замръзналите ридове и вече се превръщаше в равномерен тътен.
— Братовчедът — сподели нехайно единият, човъркайки зъбите си — разправя, че били грамадни сиви животни. Слонове.
— Да не са по-грамадни от нас? — уточни другият йети.
— Почти — потвърди първият. — Били страхотно много. Не можал да ги преброи.
Вторият йети подуши вятъра и като че се замисли.
