мързеливо остъргваше застиналата лава от халбите, и едно дребно, изтощено, проскубано куче.
То размишляваше напрегнато над разликата между външността и същността на Кучето — чудо.
Накрая промълви:
— Мамка му.
Виктор си спомни как се страхуваше от тигрите като малък. Напразно околните изтъкваха, че най- близкият тигър се намира поне на пет хиляди километра от него. Той упорстваше: „Има ли море между техните земи и нашата?“, хората умуваха и мънкаха: „Е, няма, но…“, а невръстният Виктор ги прекъсваше: „Значи разстоянието е по-големичко, това е всичко.“
Същото беше и с мрака. Всички страшни тъмни места бяха свързани чрез самата същност на мрака. Той беше навсякъде, винаги, само дебнеше светлините да угаснат. Значи досущ като Тъмничните измерения. И те чакаха действителността да се пропука.
Притискаше се до Джинджър.
— Няма нужда да се престараваш — подхвърли тя по някое време. — Вече се взех в ръце.
— О, чудесно — унило отвърна той.
— Да, обаче твоите ръце се превръщат в проблем…
Виктор поразхлаби прегръдката.
— Да не ти е студено? — попита момичето.
— Малко. Тук е доста влажно.
— Твоите зъби ли чувам да тракат така?
— Че кой друг може да е наблизо? — сопна се той и побърза да добави: — Изобщо не мисли за това.
— Знаеш ли — промълви тя след малко, — не помня как съм те връзвала. Аз дори не умея да правя здрави възли.
— Тези обаче си ги биваше — осведоми я Виктор.
— Помня само съня. И гласа, който все ми повтаряше, че трябвало да събудя… спящия…
Той си спомни бронираната фигура върху каменната плоча.
— Добре ли го разгледа? Какво мислиш за него?
— За тази вечер нищо не знам — оправда се Джинджър. — Но в сънищата ми винаги приличаше малко на чичо ми Осуалд.
Виктор виждаше в мислите си меча, по-дълъг от самия него. Никой не би могъл да отбие удара на тази стоманена грамада, защото би разсякла всичко по пътя си. Трудничко му беше да си представи фигурата, въоръжена с такъв меч, като нечий чичо Осуалд.
— И защо ти напомня за онзи твой чичо?
— Защото чичо ми Осуалд също беше проснат неподвижно. Впрочем видях го само веднъж. На погребението му.
Виктор отвори уста… но отдалеч до тях стигнаха неясни гласове. Разместиха се камъни. И някой изчурулика по-наблизо:
— Ей, хлапета, елате насам.
— Този глас ще го позная и в несвяст — заяви Виктор. — Ехо! Скала! Аз съм — Виктор!
Смутено мълчание, после Скалата изрева:
— Ама туй е приятелчето ми Виктор!
— Значи не бива да го изядем?
— Никой няма да яде приятелчето ми Виктор! Ще го извадим тутакси!
Отекна усилено хрущене. Друг трол се оплака:
— На туй да не му викат варовик? Никакъв вкус няма.
Още разместване и тропот, след това трети глас промърмори:
— Не знам що не бива да го изядем. Никой няма да научи.
— Ама че невъзпитан трол си ти — укори го Скалата. — К’во дърдориш? Ако ядеш хора, всички ще те сочат с пръст и ще ти се смеят: „Глей го тоя сбъркан трол, не знае как да се държи в цивилизовано общество.“ И вече няма да ти плащат по три долара на ден, ами ще те изпъдят да се прибираш в планината.
Виктор издаде звук, за който само се надяваше, че е безгрижен кикот.
— Много са забавни, нали?
— До смърт — потвърди Джинджър.
— Разбира се, тези приказки за ядене на хора са обикновено перчене. Вече почти не се случва. Няма от какво да се притесняваш.
— Друго ме тревожи — щом заспя, ставам и отивам някъде, без да знам защо. А ти ми казваш, че съм щяла да събудя онази спяща твар. Смразяващо. Нещо е проникнало в главата ми.
С грохот паднаха още парчетии.
— Точно това ме озадачава — сподели Виктор. — Когато хората са… ъ-ъ, обладани, нещото, което ги е… хъм, обладало, обикновено не се грижи нито за тях, нито за някой друг. Ако е имало нещо в ума ти, нямало е да ме връзва, а направо щеше да ме цапардоса по главата. — Пак напипа ръката й в мрака. — А онова върху плочата…
— Да?
— Виждал съм го и преди. В книгата, която намерих. Нарисувано е десетки пъти и те май са били убедени, че е много важно то да си остане зад портата. Поне аз си мисля, че такова е значението на онези идеограми. Мъжът… зад портата. Затворникът. Разбираш ли, според мен затова всички жреци или каквито са били е трябвало да изричат словата всеки ден и…
Голям камък до главата му беше отместен и проникна мъждива дневна светлина. Почти веднага я последва Пляси, който се опитваше едновременно да лае и да оближе лицето на Виктор.
— Да, да, браво на теб, Пляси — мърмореше Виктор и се мъчеше да го бутне назад. — Добро куче. Добро момче.
— Пляси добро момче! Пляси добро момче!
От лая още няколко парчета се откъснаха от тавана.
— Аха! — възкликна Скалата.
Още няколко тролове надничаха зад гърба му, когато Виктор и Джинджър се подадоха от дупката.
— Тия не са хлапета — мрънкаше онзи, който беше недоволен от ограниченията, наложени върху диетата му. — Виждат ми се жилави.
— Рекох ли ти аз, че няма да ядеш хора, бе?! — заплашително избоботи Скалата. — Тъй само си докарваме бели на главите.
— Ама що да не хапнем едно краче, няма чак толкоз да им…
Скалата вдигна парче, тежко поне половин тон, подхвърли го замислено на дланта си, накрая прасна другия трол по главата с такава сила, че камъкът се пръсна на малки късчета.
— Колко пъти да ти втълпявам — скастри проснатата жертва, — че заради тролове като тебе ни се носи лоша слава? Как ще заемем полагащото ни се място в братството на разумните раси, ако сбъркани тролове като тебе ни подлагат свой или чужд крак по пътя?
Бръкна в дупката, вдигна Виктор и го извади.
— Благодарско, Скала. Ъ-ъ… И Джинджър е вътре.
Скалата го сръга съзаклятнически и му насини не повече от две-три ребра.
— Виждам аз, вижда-ам… И носи много хубавичка копринена нощничка. Значи си намирате потайно местенце да си играете на „Как са със здравето вашите родители“ и Дискът се е разтресъл под вас, а?
— Ами… Да, може да се каже…
— Изобщо не е вярно! — изфуча Джинджър, щом я измъкнаха. — Не сме…
— О, вярно е! — Виктор разпалено й правеше знаци с ръцете и веждите си. — Абсолютно вярно! Много си проницателен, Скала!
— Ъхъ — подкрепи го друг трол. — Колко съм ги гледал по филмите… Той все я целува и я отнася нанякъде.
— Я ме чуйте… — подхвана Джинджър.
