— Ще трябва да си вземеш и помощник, защото ще има много такива типове! — изръмжа Среброриб.
— Един мой племенник тъкмо търси с к’во да се захване — сети се тролът. — Приятен ви ден.
— Така! — потри ръце Гърлото. — Сол!
Племенникът се появи иззад сгъваемата масичка, отрупана с навити чертежи, и извади молива от устата си.
— Да, чичо?
— Колко време ще ти трябва?
— Към четири дни, чичо.
— Много са. Наеми още хора. Искам да е готово до утре, ясно ли е?
— Но, чичо…
— Иначе си уволнен.
Сол се уплаши.
— Ама аз съм ти племенник. Не можеш току-така да уволниш племенник.
Диблър се озърна и чак сега забеляза Виктор.
— А, ето те. Вещ си в думите, затова ти ми кажи — мога ли да уволня племенника си?
— Ъ-ъ… Май не е редно. Можете да го обезнаследите или нещо подобно — обърка се Виктор. — Но…
— Вярно! Правилно! Браво на теб. Знаех си, че има някаква думичка за случая. Чу ли, Сол?
— Чух, чичо — умърлушено отвърна племенникът. — Тогава ще отида да потърся още дърводелци, бива ли?
— А така!
Сол се шмугна край Виктор с изражение на стъписан ужас. Диблър започна да се заяжда с групичка майстори на ръчката. Нарежданията се сипеха от устата му като струя от фонтан.
— Като гледам, никой няма да ходи в Анкх-Морпорк тая сутрин — сподели мнението си някой до коляното на Виктор.
— Той наистина е… хъм, много амбициозно настроен — призна Виктор. — Не е на себе си.
Гаспод се почеса зад едното ухо.
— Нещо трябва да ти река. Уф, какво беше? Да, бе. Спомних си. Твоята приятелка слугува на демонични сили. Оная нощ, когато я видяхме на хълма, май е отивала да се съюзи със злото. Какво ще кажеш, а?
Кучето се ухили. Гордееше се с подхода си към темата.
— Много хубаво — разсеяно отрони Виктор.
Диблър несъмнено се държеше още по-необичайно от предишния ден. Смахнато дори за нравите в Света гора…
— Ъхъ, хубаво — изсумтя Гаспод с леко раздразнение. — Нищо чудно да се весели нощем в компанията на смразяващо окултни твари от отвъдното.
— Добре, добре — смънка Виктор.
В Света гора никой нищо не изгаряше, а го запазваше, за да рисува и от другата страна. Любопитството го гризеше.
— … хиляди изпълнители — обясняваше Диблър. — Изобщо не ме интересува откъде ще ги съберете. Ако се налага, ще наемем всички в Света гора, ясно? И искам…
— Доколкото ми е по силите да отсъдя, тя им помага в зловещите планове за завладяване на света — не се отказваше Гаспод.
— Нима? — промълви Виктор.
Диблър вече даваше указания на двама чираци алхимици. Но какво говореше?
— Ами да, рови неуморно, за да ги пробуди от прастара дрямка и да отприщи всякакви беди — дуднеше Гаспод. — Може и някоя котка да й помага, помни ми дум…
— Ей, може ли да млъкнеш за малко? — ядоса се Виктор. — Опитвам се да чуя какво си говорят.
— Извинявай, само се мъчех да спася света — промърмори кучето. — Ако разни призрачни твари отпреди Зората на времето почнат да ти махат с ръчичка изпод леглото, не идвай да ми се жалваш.
— Ти какво бърбориш? — намръщи се Виктор.
— О, нищо, нищо.
Диблър се обърна, видя зяпащия Виктор и го повика с властен жест.
— Ела тук, момко! Каква роля имам за теб! И къде е госпожица Джинджър? Пак ли закъснява?
— … трябва да се е успала — мърмореше нечут от никого глас сред морето от крака — … щото сигурно се уморява, като се набърква в свръхестественото…
— Сол, прати някого да я доведе.
— Добре, чичо.
— … какво ли друго да очакваш? Хъ, хора, дето си падат по котките, са способни на всичко, не можеш да им се довериш…
— И намери някого да препише всичко от леглото.
— Добре, чичо.
— … ама има ли кой да ме чуе? Ако имах лъскава козина и им се мотаех в краката по цял ден, щяха да се вслушат…
Диблър отвори уста за поредната заповед, но сви вежди и вдигна ръка.
— Кой мърмори тук?
— … може да съм отървал всички тука, полага ми се някаква статуя, ама щом съм Гаспод, няма да стане, щото не съм подходящ за ролята…
Мрънкането спря. Тълпата се раздели за миг и едно дребно сивкаво куче с криви крака зяпна безстрастно Диблър.
— Бау? — изрече то невинно.
Всичко в Света гора се правеше на скорост, но работата по „Издухани“ фучеше напред като комета. В „Плодният прилеп“ изоставиха другите филми. Същото се случи и с почти всички останали продукции, защото Диблър наемаше изпълнители и майстори на ръчката с двойно по-високи надници.
А по дюните растеше подобие на Анкх-Морпорк. Сол се оплакваше, че щяло да им излезе по-евтино, ако бяха рискували гнева на магьосниците, като снимат тайно в самия град, а после бутнат на някого шепа долари, за да му драсне кибрита.
Гърлото не отстъпи.
— Ако оставим всички други главоболия настрана, пак нямаше да изглежда добре.
— Чичо, говоря ти за истинския Анкх-Морпорк! — възмути се Сол. — Щеше да изглежда точно какъвто си е.
— Анкх-Морпорк не е чак толкова истински, правичката да си кажем — замислено проточи Гърлото.
— Истински си е, дяволите го взели! — озъби се племенникът и роднинската връзка се изопна до скъсване. — Там си е — на мястото! Град като град! По-истински не може и да бъде!
Диблър благоволи да извади пурата от устата си.
— Не е — отсече. — Скоро ще се убедиш.
Джинджър се появи по пладне толкова бледа, че дори Гърлото не посмя да й се развика. Тя се озърташе начесто и намусено към Гаспод, който пък внимаваше да не я доближи.
Диблър бездруго беше затънал в работа. Седеше в кабинета си и обясняваше Сюжета.
Всъщност нямаше излишни сложности, опираше се на познатите истории от рода на „Момчето среща момичето“, „Момичето среща друго момче“, „Момчето е изоставено от момичето“. Само че този път на екрана щеше да се вихри гражданска война…
Причините за гражданската война в Анкх-Морпорк (20.32 часа, 3 груни 432 г. — 10.45 часа, 4 груни 432 г.) открай време бяха повод за разгорещени спорове между историците. Имаше две основни теории.
1) Простолюдието, притиснато с тежки данъци от извънредно тъп и неприятен крал, решило, че вече му е дошло до гуша и е време да отхвърли старомодната монархическа система. Заменило я (както се оказало)
