света. Кракът му сам се надигна да я остърже и омаята се разпръсна.
Той мигна.
— Скапана гнусотия…
Значи това сполетява хората! Какво ли внушаваха на Джинджър?
Козината по гърба му настръхна.
Тук нямаше нужда от никакъв загадъчен животински усет. И обикновените всекидневни инстинкти стигаха, за да изпадне в ужас. Имаше нещо неописуемо страшно от другата страна на вратата.
А тя се мъчеше да го пусне.
Трябваше да я събуди някак.
Нямаше да постигне кой знае какво, ако я ухапе. Напоследък зъбите му не бяха чак толкова здрави. Съмняваше се и че ще успее, ако се разлае. Оставаше само един шанс…
Пясъкът поддаваше стъписващо под лапите му. Може би сънуваше, че е непоклатима канара. Мижавите дръвчета около падинката си фантазираха за секвои. Дори въздухът около малката глава на Гаспод се движеше мудно, макар че кой ли може да си представи мечтите на въздуха…
Гаспод се примъкна до Джинджър и отърка муцуна в крака й.
Във Вселената има какви ли не непоносими начини за събуждане. Например рев на тълпа, разбиваща входната врата. Или виещи сирени на пожарникарски коли. Или прозрението, че днес е понеделник, а в петък вечерта това утро изглеждаше толкова далечно… Строго погледнато, кучешкият нос не е най-гаден, но изглежда особено ужасно, от което познавачите на страховитото и кучкарите отдавна се плашат. Струва ти се, че малко парче размразяващ се черен дроб се е притиснало обичливо до теб.
Джинджър примига. Сиянието в очите й угасна. Тя погледна надолу и ужасът се смени с изумление, което пък беше изместено от по-привичен всекидневен потрес, щом зърна ухиления Гаспод.
— Ехо-о — проточи той умилно.
Тя отскочи и вдигна ръце, сякаш да се опази. Между пръстите й се стекоха пясъчни струйки. Очите й се присвиха озадачено, тя пак се вторачи в Гаспод.
— Богове, това е
Впи яростен поглед в портата, завъртя се на пети, вдигна полите на нощницата си и забърза в утринната мъгла.
Гаспод хукна с колкото сила му остана, защото долавяше гнева във въздуха. Трескаво се мъчеше да увеличи разстоянието между себе си и портата.
„От онуй нещо да ти се смръзне кръвчицата. Може да е някаква гадина с пипала, дето ти откъсва муцуната. Щото натъкнеш ли се на тайнствени врати в древни хълмове, близо до ума е, че каквото и да изскочи, няма да ти се зарадва. Зли твари, за които хората не бива и да се сещат. Пък и кучетата, като помислиш. Ех, тя защо не си мируваше…“
Връщаше се вкиснат в градчето.
А зад него вратата помръдна с още милиметър.
Света гора се пробуди преди Виктор и шумът от коването във „Векът на Плодния прилеп“ отекваше чак до небето. Каруци, натоварени с дървесина, се редяха на опашка пред портала. Поток от припрени мазачи и дърводелци го избута от пътя си. А вътре гъмжилото от занаятчии заобикаляше увлечените в препирни Среброриб и ССПГ Диблър.
Виктор стигна до тях в мига, когато Среброриб възкликна смаян:
— Целият град ли?!
— От покрайнините нямаме нужда — снизходително се съгласи Гърлото. — Но искам целия център. Дворецът, Университетът, Гилдиите… за да е като истински град, разбра ли? Трябва да е добре направен!
Лицето на Диблър червенееше. Зад него надвисваше тролът Детритус и търпеливо като сервитьор държеше в ръка нещо обемисто, май беше легло. Виктор се вгледа — цялото, а не само чаршафите, беше изписано.
— Но разходите… — понечи да възрази Среброриб.
— Все някак ще съберем парите — хладнокръвно го прекъсна Гърлото.
Алхимикът сигурно нямаше да се ужаси повече, дори да бе зърнал Диблър по рокля. Опита се да спаси каквото може.
— Гърло, щом си убеден, че трябва…
— Именно!
— … нищо не пречи, като помисля, да разхвърлим разходите в няколко филма, после и да го даваме под наем…
— Какви ги плещиш? — възмути се Гърлото. — Ще го построим само за „Издухани“!
— Да, да, разбира се — веднага се съгласи Среброриб. — А после защо да не го…
— После ли? Няма никакво „после“! Ти не прочете ли сценария?! Детритус, покажи му сценария, де!
Тролът послушно напъха леглото помежду им.
— Гърло, това е твоето
— Сценарий, легло — на кого му пука? Ето… погледни тук… над дърворезбата…
Помълчаха, докато алхимикът четеше. Мълчанието се проточваше. Среброриб не беше свикнал да разгадава текст, който не е подреден в колонки с обща сума най-отдолу.
Все пак по едно време изгъгна:
— Значи… ще… го… подпалиш?
— Така е било в историята. С нея не можеш да спориш — самодоволно натърти Гърлото. — Всеки знае, че градът е бил опожарен до основи през гражданската война.
Среброриб изопна рамене.
— Градът може и да е изгорял — заговори неприязнено, — но поне никой не е искал от мен да финансирам пожара! Що за безразсъдна приумица!
— Някак ще намеря парите — невъзмутимо натърти Диблър.
— С една дума — не-въз-мож-но!
— Станаха много думи — отбеляза Гърлото.
— Няма начин да ме подмамиш да се заема с такова нещо! — бушуваше алхимикът, без да се запъва. — Опитвах се да разбера и твоята гледна точка, нали? Но ти се намеси в подвижните образи и сега се мъчиш да ги превърнеш в… в
— Щом казваш… — Гърлото се озърна към трола. — Господин Среброриб си тръгва.
Детритус кимна и бавно, но неумолимо хвана алхимика за яката. Среброриб пребледня.
— Не можеш да се отървеш от мен толкова лесно!
— Искаш ли да се хванем на бас?
— Никой алхимик в Света гора няма да работи за теб! Ще привлечем на своя страна и майсторите на ръчката! Свършено е с теб!
— Я ме чуй! След този филм всички в Света гора ще ме молят да работят за мен! Детритус, изхвърли този нещастник.
— К’вото кажете, гусин Диблър — избоботи тролът.
— Тепърва ще се разправяме с теб, лукав подъл мегаломан!
Диблър извади пурата от устата си.
— За теб съм
Пак засмука дим от пурата и кимна важно на трола, който внимателно, но непреклонно хвана Среброриб и за крака.
— Само да ме пипнеш и повече няма да си намериш работа в този град! — крещеше алхимикът.
— Че аз си имам работа, гусин Среброриб — спокойно напомни Детритус и го понесе към портала. — Аз съм вицепрезидент по изхвърлянето на типове, чиито мутри гусин Диблър не харесва.
