каже нещо.
Това е то.
Заръмжа към купчина боклук, сякаш я предизвикваше да му възрази.
Купчината се размърда и се подаде котешка муцуна, захапала оглозгана риба. Тъкмо се канеше да я залае само за да спази традицията, а котаракът изплю рибата и подхвърли:
— Здрасти, Гаспод.
Гаспод се успокои.
— О… Здрасти, котак. Не се обиждай, не знаех, че си тук.
— Мразя рибите — сподели котаракът, — ама те поне не ми приказват, като ги ям.
Друга част от боклука зашава и се показа Пискунчо.
— Вие двамата какво правите тук? — учуди се Гаспод. — Нали уж казвахте, че на хълма ви е по-добре?
— Вече не — отрече котаракът. — Изнервяме се.
Гаспод се намръщи.
— Нали си котарак, какво ти пука?
— Ъхъ, прав си, само че не търпя от козината ми да изскачат златни искри, а земята да се тресе. И да чувам разни побъркващи гласове, все едно са вътре в главата ми. Там става направо
— Затова всички се примъкнахме насам — добави Пискунчо. — Дългоушко и патокът се крият някъде в дюните…
Друг котарак скочи при тях от оградата. Беше едър, риж и незасегнат от появата на интелект, присъща за Света гора. Опули се, щом видя мишока, застанал наперено в присъствието на негов събрат.
Пискунчо потупа познатия си котарак по лапата.
— Разкарай го тоя.
Котаракът се вторачи ядосано в натрапника.
— Я да те няма! Хайде, чупката! О, богове, какво
Вторият котарак затича нанякъде, клатейки глава.
— Не само за тебе — утешително призна Гаспод. — Ако някое куче в туй градче ме види как си бърборя с котка, уличната ми слава направо ще се срине.
— Ние умувахме — подхвана котаракът и се озърна неуверено към мишока — дали да не си опитаме късмета… да видим как ще потръгне, де…
— Иска да обясни, че ще си потърсим място в подвижните образи — помогна Пискунчо. — Ти какво ще кажеш?
— Двамата заедно ли? — уточни Гаспод.
Те закимаха.
— Никакъв шанс — отсъди кучето. — Кой ще си дава парите да гледа как се гонят котарак и мишок? Дори кучетата са им интересни само ако се мазнят на хората. Няма да гледат котки и мишки. Повярвайте ми, вещ съм в подвижните образи.
— Значи е крайно време твоите хора да се заемат с бъркотията, за да се разотидем по домовете си — сопна се мишокът. — А онова момче нищо не прави. Никаква полза няма от него.
— Влюбен е — обясни Гаспод, — затова е малко по-сложно.
— Знам какво е — състрадателно промърмори котаракът. — Хората те замерят със стари обувки…
— Стари обувки? — изненада се мишокът.
— Поне с мен е така, когато се влюбя — унесе се в спомени котаракът.
— С хората е друго — не особено категорично вметна Гаспод. — Май рядко мятат стари обувки и се заливат със студена вода. Има повече цветя, караници и други подобни.
Животните се спогледаха.
— Наблюдавах ги — промърмори накрая Пискунчо. — Тя го смята за идиот.
— И това го има — съгласи се Гаспод. — Наричат го романтика.
— Предпочитам обувките — призна си котаракът.
Блещукащият дух на Света гора се понесе в света — вече не ручейче, а потоп. Кипеше в кръвта на хората, дори на животните. Когато майсторите въртяха ръчките, беше неизменно наблизо. Когато дърводелците размахваха чуковете, забиваха пироните в името на Света гора. Духът беше и в яхнията на Боргъл, в пясъка, във въздуха. И растеше.
Все някога щеше да разцъфти…
Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото — или за по-кратко Гърлото — седна рязко в леглото и се облещи в мрака.
В главата му пламтеше един град.
Той припряно напипа кибрита до леглото, успя да запали свещта и скоро зърна перодръжката.
Но нямаше хартия. Непрекъснато повтаряше на околните, че иска да има листове до леглото си, в случай че го събуди внезапна идея. Нали най-добрите те спохождали насън?
Поне имаше мастило…
Видения го заливаха като порой. Или ще ги улови, или ще ги загуби завинаги…
Сграбчи перодръжката и започна да драска по чаршафа.
Мъж и жинъ съ пламнали от страст в Град, разтърсен от Гражданскъ война!
Перото скрибуцаше и пускаше петна по грубия ленен плат.
Да! Да! Това търсеше!
Ще видят те с глупавите си гипсови пирамидки и шперплатови палатчета! Отсега нататък ще се мерят с
Тролове! Битки! Романтика! Мъже с тънки мустачки! Войници на късмета! И борбата на една жена да съхрани… Диблър се запъна… да съхрани… а бе, онова, което цени и обича, после ще го доизмисли… в един обезумял свят!
Перодръжката подскачаше, късаше чаршафа и препускаше нататък.
Брат вдига ръка срещу брата! Жени с кринолини удрят плесници! Сгромолясва се могъща династия!
И огромен град в пламъци! Е, този път пламъци не на страстта, а на пожарищата.
Може би дори…
Той прехапа устни.
Да, разбира се. Откога чакаше момента! Охо!
И хиляда слона!
(В по-късен разговор Сол Диблър отбеляза предпазливо:
— Виж какво, чичо, гражданска война в Анкх-Морпорк… да, страхотна идея. Няма проблеми. Всеизвестно историческо събитие. Само че никой от съвременниците не е споменавал слонове.
— Голяма война е била — защити мечтите си Диблър. — Може да са пропуснали нещо.
— Не вярвам да не са видели хиляда слона.
— Ама кой е начело на това студио, бих искал да знам?!
— Да, де, обаче…
— Я ме чуй! Може те да не са имали хиляда слона, но ние ще ги имаме, защото така е по-истинско, ясно?)
Чаршафът постепенно се запълни с драсканиците на Диблър, разкривени от вълнението. Стигна до края и започна да пише по таблите на леглото.
Боговете са му свидетели, че това вече е нещо! Никакви мижави сраженийца! Ще имат нужда от всеки майстор на ръчката в Света гора!
Отпусна се за миг, дишаше тежко от възбуда и изтощение.
Вече му беше пред очите. Все едно е готов.
