няма защо да ме ядеш с поглед. Аз съм куче, не ви знам човешките условности.
— Тя май не е пострадала, но… погледни й ръцете. Що за адски забавления си е измислила?
— Мъчила се е да отвори оная врата — просвети го Гаспод.
— Коя врата?
— Ей там.
Част от склона се бе свлякла. Огромни дялани камъни се подаваха от пясъка. Стърчаха огризки от колони като зъби, изтормозени с флуорирана вода.
Между две от тях се намираше сводест проход, тройно по-висок от Виктор. Бе запречен с двукрила сива врата — или каменна, или от дърво, с годините придобило твърдостта на скала. Едното крило беше открехнато мъничко, но пясъчните навеи не допускаха да се отвори. В пясъка личаха дълбоки бразди. Джинджър се бе опитала да го изгребе с ръце.
— Голяма глупост е да го прави в тази жега — смънка Виктор.
Гледаше вратата и морето, после се взираше питащо в Гаспод.
Пляси се покатери по пясъчния откос и залая възбудено към пролуката.
— Какво ли го прихвана? — мърмореше Виктор, който изведнъж се притесни. — Цялата му козина е настръхнала. Смяташ ли, че и той е обзет от тайнствено животинско предчувствие за голямо зло?
— Смятам, че е кретенче — отвърна Гаспод. — Пляси, млъкни!
Разнесе се квичене. Пляси отскочи от вратата, загуби равновесие в коварно податливия пясък и се търкулна в подножието. Изправи се със скок и пак залая, но не с тона си на тъповато мил вълкодав, а настървено, сякаш виждаше котка на дърво.
Виктор се пресегна и докосна вратата.
Беше необичайно студена въпреки задуха в Света гора и почти се усещаше как вибрира.
Той плъзна пръсти по повърхността й. Напипа грапавини като от древна резба, заличена през хилядолетията.
— Такава врата… — обади се Гаспод зад гърба му — … такава врата, ако питаш мен… Такава врата…
— Ъ? И
— Няма нужда да вещае нещо — възрази Гаспод. — Достатъчно зле е, че просто вещае.
— Зад нея сигурно е имало нещо важно. Всичко тук прилича на храм. Защо Джинджър толкова се е мъчила да отвори вратата?
— Свлачище открива загадъчна порта… — Гаспод поклати глава. — Вещае си и още как! Я да се махнем по-надалечко и там да помислим какво ще правим.
Джинджър изстена. Виктор приклекна до нея.
— Какво ли каза?
— Де да знам!
— Приличаше на „Искам да съм шаман…“, нали?
— Щуротии. Слънчасала е, не вярвам да е от друго — реши Гаспод.
— Може и да си прав. Челото й наистина е твърде горещо. — Виктор вдигна Джинджър от пясъка и леко се олюля. — Хайде, да я отнесем в градчето. Скоро ще се свечери.
Загледа се в недораслите дръвчета. Портата се намираше в падинка и може би се събираше достатъчно роса сутрин, защото тук растенията не бяха чак толкова пресъхнали.
— Това място ми е някак познато — подхвърли той на Гаспод. — Тук снимахме първия си филм и се запознах с нея.
— Много романтично — отвърна Гаспод, който бързаше напред с Пляси. — Ако през портата изскочи някаква ужасия, ще си я наричате Нашето мило чудовище.
— Ей, чакай!
— Ти побързай.
— Но защо й е хрумнало, че иска да бъде шаман?
— Не питаш когото трябва…
Щом се махнаха, тишината пак притисна падинката.
Малко по-късно слънцето залезе. Полегатите му лъчи осветиха вратата и откроиха релефно почти изтритите резки. С малко помощ от въображението биха образували фигурата на изправен мъж.
Подпираше се на меч.
С недоловимо шумолене песъчинка след песъчинка се търкулваха по-надалеч от портата. Към полунощ вратата се бе открехнала с още някой и друг милиметър.
Света гора сънуваше.
Сънуваше как се пробужда.
Руби угаси огньовете под грамадните тигели, обърна скамейките върху масите и се приготви да заключи „Синият варовик“. Но преди да духне последния фенер, се застоя пред огледалото.
Той щеше да я чака отвън. Както всяка нощ. Беше тук вечерта и се хилеше сам на себе си. Нещо бе намислил.
Руби се допита до няколко момичета, заети в снимането на филми, и добави към тоалетите си широкопола шапка с малко
За съжаление трябваше да признае, че е тантуреста дори за тролка. От милиони години жените в тролската раса изпитваха естествено влечение към тролове с телосложение на монолит, увенчан с ябълка. И в момента тези инстинкти у Руби изстрелваха посланията си по гръбнака й. Лукаво настояваха, че дългите зъби и кривите крака на чакащия отвън са всичко, което едно момиче би могло да търси у избраника си.
Разбира се, тролове като Скалата и Мори бяха по-съвременни, знаеха как да държат ножа и вилицата, затова пък у Детритус нещо вдъхваше спокойствие и увереност. Може би пъргавината, с която юмруците му докосваха земята на всяка крачка. Отгоре на всичко Руби не се съмняваше, че е по-проницателна от него. Простодушието на Детритус беше много чаровно. Ето ги пак хитрините на инстинктите — прекомерният ум не беше сред достойнствата, подпомагащи оцеляването при троловете.
Тя съзнаваше, че каквото и да добави към тоалетите си, скоро ще навърши 140 години, пък и бе надхвърлила с около двеста килограма теглото, което в момента се смяташе за нормално.
Ех, само ако той можеше да задържи малко мисли в главата си…
Или поне една мисъл…
За миг се почуди дали има смисъл да опита и с този „грим“, за който толкова говореха другите момичета.
Въздъхна, угаси фенера, отвори вратата и се оплете в безброй корени.
Гигантско дърво заемаше цялата уличка. Детритус го бе довлякъл от много километри. Няколкото оцелели клона проникваха в околните прозорци или се поклащаха безнадеждно от вятъра.
А самият Детритус се кипреше върху дънера, устата му цепната от усмивка като срязан пъпеш, ръцете разперени за прегръдка.
— Та-да-да-а! — изпя той победоносно.
Въздишка разтърси цялото тяло на Руби. Не е лесно да търсиш романтика, ако си тролка.
Библиотекарят насили страницата да се отвори и я окова с веригата. Книгата се опита да го ухапе.
Такава беше заради изпълнилите я слова — зла и коварна.
Съдържаше забранено знание.
Всъщност не точно
Според легендите който прочете дори няколко реда от оригинала, ще умре луд.
В това няма съмнение.
В легендите се твърди и че в книгата има илюстрации, от които мозъкът дори на най-несломимия човек ще изтече през ушите.
