Породистият вирна муцуна.
— Какво това място?
— Сега си в Света гора — разговорчиво подхвана Гаспод. — Аз съм Гаспод. Впрочем нарекли са ме на знаменития Гаспод. Ако искаш нещо да знаеш, само питай…
— Много двукраки. Гър… Какво това място?
Гаспод се взря по-внимателно в очите му.
Вратата на вътрешния кабинет се отвори. Виктор излезе разкашлян и захапал пура.
— Чудесно, страхотно — изведе го Диблър. — Знаех, че ще намерим общ език. И не я хаби, момчето ми. Струват по един долар кутията. О, довел си и малкото куче.
— Бау — несговорчиво се обади Гаспод.
Лъскавият вълкодав излая късо и всяко косъмче по тялото му излъчи покорна готовност.
— Аха, нашето куче — чудо… — доволно промълви Диблър.
Огризката на Гаспод трепна.
После осъзна истината.
Вторачи се гадно в другото куче, отвори уста да каже нещо, спря се навреме и успя да превърне думата в „Джаф!“.
— Хрумна ми онази вечер, когато видях твоето помиярче — обясни Гърлото. — И си казах, че хората обичат животните. Аз съм любител на кучетата. Истински символ — спасяват живот, най-добрият приятел на човека и така нататък.
Виктор веднага забеляза вбесеното изражение на Гаспод.
— И Гаспод е
— Не се съмнявам, че си го мислиш — врътна глава Гърлото. — Но я ги погледни един до друг. Ето ти това будно, пъргаво, красиво животно, а виж и тази прашна топка козина, която сякаш има махмурлук. Няма какво да сравняваш, не съм ли прав?
Кучето — чудо излая:
— Какво това място? Пляси добро момче!
Гаспод вдигна очи към тавана.
— Е, убеди ли се? — натърти Диблър. — Избери му подходящо име, дресирай го още малко и се ражда поредната звезда. — Тупна Виктор по гърба. — Радвам се, че намина, отбивай се по-често, но не прекалявай, трябва и да се видим за обяд някой път, а сега изчезвай…
— Идвам, чичо.
Виктор внезапно остана сам насред стаята с двете кучета и тълпата наоколо. Извади пурата от устата си, наплю запаления край и предвидливо я скри зад някаква саксия.
— Пръкнала се звезда… — изсъска тих глас до коляното му.
— Какво казва той? Какво това място?
— Не ме гледай толкова злобно — помоли Виктор. — Аз не съм виновен.
— Ама виж го само тоя тъпанар! — гаднееше Гаспод.
— Пляси добро момче!
— Да си ходим — предложи Виктор. — Трябва да се явя за снимки след пет минути.
Гаспод се мъкнеше подир него и си мърмореше под вонящия нос. Виктор дочуваше по някое „стар килим“, „най-добрият приятел на човека“ и „скапано куче — чудо“. Накрая не издържа.
— Ти завиждаш.
— На някакво си едро паленце с едноцифрен коефициент за интелигентност ли? — подигравателно попита Гаспод.
— И лъскава козина, хладна муцуна, може би и родословие колкото ръката ми — добави Виктор.
—
Гаспод вдигна крак към едната подпора на новото табло — „Филмова компания «Векът на Плодния прилеп»“.
Това също бе потопило Томас Среброриб в дълбините на недоумението. Сутринта вместо написаната на ръка табела „Интересни и поучителни филми“ завари това огромно табло. Сега седеше зад бюрото си, държеше се за главата и си внушаваше, че идеята поначало е била негова.
— Аз съм призованият от Света гора — мрънкаше Гаспод, преливащ от самосъжаление. — Довлякох се чак дотук, а те предпочетоха тази грамадна космата твар. И вероятно ще му плащат всеки ден с пълна чиния месо.
— Виж сега — помъчи се да измисли нещо Виктор, — може и да не си призован тук, за да бъдеш кучето — чудо. Току-виж, Света гора ти е подготвила друга роля.
„Но това е нелепо — мислеше в същото време. — Защо говорим така? Една местност не може да иска и да налага нищо. И не призовава хората… ако не броим тъгата по родния дом. Но как ще тъгуваш по място, което още не си виждал? Не е логично. Тук не е имало хора хиляди години.“
Гаспод подуши една стена.
— Каза ли на Диблър каквото ти заръчах?
— Да. Той много се разстрои, щом споменах за „Независими алхимици“.
Гаспод се изкикоти.
— Вметна ли, че устната уговорка не струва пукнат грош?
— Да. Той се престори, че не разбира. Но ми даде пура. И обеща да плати престоя в Анкх-Морпорк и на мен, и на Джинджър. После каза, че е замислил наистина велик филм.
— Какъв по-точно? — настрои се подозрително Гаспод.
— Нищо не обясни.
— Слушай, момко — назидателно подхвана кучето, — Диблър забогатява със страшна сила. Преброих парите. На бюрото на Сол имаше пет хиляди двеста седемдесет и три долара и петдесет и два пенса. Ти ги спечели за него. Заедно с Джинджър, разбира се.
— Олеле…
— Сега искам от теб да научиш още няколко думички — настоя Гаспод. — Ще се справиш ли?
— Надявам се.
— „Процент от брутния приход“. Е, ще го запомниш ли?
— „Процент от брутния приход“ — прилежно повтори Виктор.
— Браво на тебе.
— Но какво означава?
— Не се притеснявай за това. Само му намекни, че си искаш процента. В удобен момент.
— И кога ще настъпи удобният момент?
Гаспод се изкиска злобничко.
— Май когато Диблър си е натъпкал устата с нещо вкусно.
Хълмът на Света гора заприлича на мравуняк. До брега „Иглолистно студио“ снимаше „Третият гном“. „Микролитични филми“, където се събраха почти само джуджета, работеше усърдно по „Златотърсачите от 1457 година“ и вече обмисляше „Златна треска“. Филмовата компания „Надут мехур“ трескаво завършваше „Пуешки кълки“. При Боргъл винаги беше претъпкано.
— Не знам как ще го нарекат, но сега правим филм за едного, който отива да се види с някакъв магьосник. И май натам ще го води една жаба с болнаво жълтеникав цвят — обясняваше мъж с половин костюм на лъв на съседа си по опашка.
— Що си мислех, че в Света гора няма магьосници?
— А, от този няма вреда. Не го бива много в магиите.
— Ха, че останалите да не ги бива?
Звукът! Това беше големият препъникамък. Алхимиците се трудеха в бараките си навсякъде из Света гора, крещяха на папагали, изработваха съдове със сложна форма, за да улавят в тях звуците и те да си подскачат вътре безобидно, докато не дойде време да бъдат пуснати на свобода. Към честия тътен от взривена октоцелулоза се добавиха хлипането от изтощение и измъченият писък, когато вбесен папагал
