Подвижни образи

Тя се подвоуми. В ушите дори на една напредничава тролка това не прозвуча уместно.

Детритус се озадачи.

— Ъ? Искаш да си избия зъбите от устата ли?

— Добре, де, без диаманти — веднага отстъпи Руби. — Ама вече си има по-хубави съвременни обичаи. Трябва да ухажваш момичето. Трябва да… да…

Не беше сигурна дали знае какво да каже. Но бе пристигнала в Света гора преди цели седмици, а тук всичко се променяше. Руби откри женското съзаклятие, обхванало всички раси, за което доскоро и не подозираше. Учеше се бързо. Приказваше си на воля с момичетата от човешката раса. И от джуджешката. Съкрушена научи, че дори джуджетата умеят да ухажват по-добре.17 А пък хората измисляха смайващи неща…

Но една тролка можеше да очаква само кратък удар по главата, после до края на живота си трябваше да бъде послушна и да готви каквото мъжкарят домъкне в пещерата.

Тя се закани, че ще има големи промени. При следващото й гостуване у дома планинските тролове щяха да преживеят най-голямото сътресение след последния сблъсък на континенти. А дотогава смяташе да уреди собствения си живот.

Тя размаха могъщата си ръка.

— Ами трябва да попееш под прозореца на момичето и… и да й носиш ууграа.

— Ууграа ли?

— Ъхъ. И то хубава.18

Детритус се почеса по главата.

— И що тъй?

Руби като че се смути за миг. За нищо на света не би могла да обясни защо е толкова важно да се подаряват негодни за храна стръкове, но нямаше никакво намерение да признае невежеството си.

— Ха, дори туй не знаеш! — изфуча с унищожително презрение.

Детритус не долови подигравката. Както винаги.

— Щом е тъй, ще видиш, че не съм такъв простак. Ще се очукам според модата. Само почакай и ще видиш.

Ударите на чукове тресяха въздуха. Сградите настъпваха от безименната главна улица към дюните. Никой не притежаваше земя в Света гора. Щом е празна, строиш на нея.

Диблър вече разполагаше с два кабинета. В единия крещеше на хората, а в по-големия отпред хората си крещяха един на друг. Сол крещеше на майсторите на ръчката, които на свой ред крещяха на алхимиците. Духчетата бродеха по всяка плоска повърхност, давеха се в чаши с кафе и си крещяха. Два зелени папагала, донесени с експериментална цел, крещяха сами на себе си. Изпълнители, навлекли части от костюми, минаваха оттук да се накрещят. Среброриб крещеше непрекъснато, понеже изобщо не схващаше защо бюрото му е в преддверието, щом е собственик на студиото.

Гаспод седеше непоклатимо до вратата на вътрешния кабинет. През последните минути изтърпя небрежен ритник, мокра бисквитка и погалване по главата. Прецени, че от кучешка гледна точка не е чак толкова зле.

Опитваше се да следи всички разговори едновременно. Извънредно поучително занимание. Например разни типове внасяха торби, претъпкани с пари, и започваха да крещят.

— Какво искаш?!

Викът долетя иззад вратата. Гаспод наостри и другото си ухо.

— Ами… искам почивен ден, господин Диблър.

— Почивен ли? Не ти се работи, така ли?

— Само един ден, господин Диблър.

— Да не си въобразяваш, че плащам на хората да си почиват? Не съм червив с пари. Дори не сме на печалба. Направо ми опираш арбалет в челото.

Гаспод се обърна да погледне торбите пред Сол, който трескаво броеше монетите. Кучето цинично сбърчи муцуна.

Мълчанието се проточи. „О, само това не! Младият идиот си забрави репликите…“

— Господин Диблър, не искам да ми плащате почивката.

Гаспод си отдъхна.

— Не искаш да ти плащам ли?

— Не искам.

— Но искаш да имаш работа, когато се върнеш, предполагам — присмехулно изрече Гърлото.

Гаспод се напрегна. Едва успя да подготви Виктор за този разговор, и то с дълги репетиции.

— Надявам се, господин Диблър. Но мисля и да проверя какво могат да ми предложат в „Независими алхимици“.

Очакваният трясък на кресло, блъснало се в стената. Гаспод се ухили злорадо.

Пред Сол оставиха още една торба, пълна с пари.

— „Независими алхимици“ ли?!

— Господин Диблър, както изглежда, те напредват в добавянето на звук към образите — не много напористо смънка Виктор.

— Но те са аматьори! И мошеници!

Гаспод се намръщи. Подготовката им стигаше само до този момент.

— Радвам се да го чуя, господин Диблър.

— На какво има да се радваш?

— Щеше да е твърде страшно, ако бяха професионални мошеници.

Гаспод закима. Добър удар. Много добър.

Забързани стъпки около бюрото. Когато Диблър заговори, от устата му се лееше злато.

— Виктор! Вики! Нима не съм ти като роден чичо?

— Прав е — отбеляза Гаспод. — Той е като роден чичо на почти всички тук. Затова те са му като племенници.

Повече не му се слушаше, отчасти защото Виктор щеше да получи почивния си ден, но преди всичко защото въведоха друго куче в стаята.

Беше огромно и лъскаво. Козината му имаше сладкия отблясък на мед.

Гаспод веднага разпозна чистокръвния вълкодав от планините Овнерог. Когато новодошлият седна на пода до него, все едно спортна яхта спря на пристана до въглищарски шлеп.

Чу гласа на Сол:

— Това ли е последната приумица на чичо ми? Как се казва?

— Пляси — отвърна кучкарят.

— И колко ни струваше?

— Шестдесет долара.

— Толкова пари за куче? Май съм си сбъркал занаята.

— Предишният му дресьор се кълнеше, че владеело всякакви номера. Било хитро като лисица. Точно каквото търсеше господин Диблър.

— Добре, вържи го тук. И ако помиярчето му налети, изритай го.

Гаспод се взря дълго и преценяващо в Сол. Щом се увери, че никой не му обръща внимание, примъкна се до новака, изгледа го от върховете на ушите до опашката и заговори кротко:

— Защо те доведоха?

Другото куче го зяпна с привлекателна тъпота.

— Имаш ли си собственик? — продължи Гаспод.

Вълкодавът заскимтя.

Гаспод опита на Първобитната кучешка реч, състояща се от скимтене и сумтене.

— Ей? Има ли някой в тая глава?

Опашката тупна притеснено по пода.

— Кльопачката тука не я бива — съобщи Гаспод.