— Кой мъртвец? Онзи на брега ли?

— Не. Мъртвецът на страниците. Не го ли виждаш? Навсякъде го има.

— Къде? Няма никакви мъртъвци.

Гаспод изсумтя.

— Гледай, бе, страницата е пълна с него. Досущ като на разни там гробници в старите храмове. Не се ли сещаш? Дялкат нещо като статуя на покойника как уж е легнал върху гробницата и стиска дръжката на меча си. Така правят с благородниците, като пукясат.

— Брей, вярно! Наистина изглежда доста… умрял…

— Може да са написали какъв страхотен пич е бил приживе — с тон на познавач сподели догадката си Гаспод. — Знаеш какво пишат — „Изтреби хиляди“ и тъй нататък. Нищо чудно да е оставил купища пари на жреците, за да четат молитви, да палят свещи, да колят кози на олтара и каквото още се полага. Някога мнозина са го правили. И ти си наясно — разни типове, дето се въргаляли с леки жени, пиели до забрава и нехаели за нищо цял живот. Ама щом Мрачният жътвар почнел да точи косата си за тях, изведнъж ставали най-праведните и подкупвали жреците да им изперат набързо душичките и да убеждават боговете колко свестен е клиентът.

— Гаспод… — отрони сдържано Виктор.

— Казвай.

— Нали си бил нещо като цирково куче? Откъде си научил всичко това?

— Аз не съм ти само хубава муцунка.

— Ти дори не си хубава муцунка.

Дребното куче тръсна глава.

— Откакто се помня, си имам очи и уши. Ще се смаеш, ако научиш какво може да види и да чуе едно куче. Да, де, доскоро не знаех какво означава всичко. Но сега знам.

Виктор се взря в страниците. Наистина често се срещаше една фигура, която с леко примижаване се превръщаше в рицар, отпуснал длани върху дръжката на изправения си меч.

— Може и да не означава определен човек — възрази накрая. — Пиктографското писмо не е толкова просто. Всичко зависи от контекста. — Порови в паметта си за някоя прочетена книга. — Например в езика на Ахатовата империя символите „жена“ и „роб“ един до друг означават „съпруга“.

Не можеше да откъсне поглед от книгата. Мъртвецът (или спящият, или стоящият мъж, хванал дръжката на меча си — фигурата беше толкова стилизирана, че не можеше да познае какво представлява) май наистина се появяваше най-често до друг знак. Виктор плъзна показалец по редовете.

— Виж, може би тази рисунка е само част от думата. Ето, винаги е вдясно от другия знак, който малко прилича на… на някаква порта. Значи е вероятно да означава… „мъжът при портата“, да речем.

Пак завъртя книгата към кучето.

— Може да е някой древен владетел — предположи Гаспод. — Или нещо като „мъжът с меча е в затвора“. А защо да не е „внимавай, има мъж с меч зад вратата“? Дявол знае какво е всъщност.

Виктор се вглеждаше напрегнато в страниците.

— Чудна работа, но не ми се струва мъртъв. Просто… не е жив. Дали не очаква да го съживят? Чакащ мъж с меч?

Мъничкото изображение на мъж нямаше почти никакви отличителни белези и все пак му изглеждаше някак познато.

— Знаеш ли, напомня ми за моя чичо Озрик…

Трактрактрак… Трак.

Ролката с филма замря. Последваха гръмовни аплодисменти, затропаха крака към изхода и подът остана осеян със смачкани кесии от пукана царевица.

А на първия ред в „Одиум“ Библиотекарят още се взираше в празния екран. За четвърти път този следобед гледа „Сянката на пустинята“, защото у един сто и петдесет килограмов орангутан има нещо, което не те поощрява да го гониш от залата между прожекциите. Около краката му се трупаха черупки от фъстъци и усукани хартиени кесии.

Библиотекарят се влюби в подвижните образи. Будеха нещо в душата му. Започна да пише разказ, който според него можеше да се превърне в чудесен филм.19 Покажеше ли го на някого, веднага го уверяваха, че е превъзходен, често дори преди да го бяха прочели.

Но този филм го тревожеше. Изгледа го четири пъти и не можа да се отърве от безпокойството.

Надигна се от трите седалки, които бе заел, изприпка по пътеката и влезе в стаичката, където Безам пренавиваше лентата.

Човекът се обърна.

— Я да се мах… — Мигновено изобрази насилена усмивка. — Здравейте, господине. Хубав филм, нали? Ще го пуснем пак съвсем скоро и… Какво сте намислил, по дяволите?! Не може така!

Библиотекарят смъкна огромната ролка от прожекционната кутия и започна да издърпва лентата със загрубелите си пръсти, вдигайки я към светлината. Безам се помъчи да си вземе филма, но го възпря длан, която неумолимо го накара да седне на пода, а намотките на лентата се виеха отгоре му.

Собственикът на залата гледаше смразен как едрото човекоподобно изсумтя, стисна част от лентата и с две захапвания съкрати филма. После Библиотекарят вдигна Безам от пода, изтупа прахоляка от дрехите му, погали го по главата, натика омотания филм в ръцете му и се изсули бързо, понесъл няколко кадъра в едната си ръка.

Безам се блещеше безпомощно след него.

— Няма да те пусна повече в залата си! — изкрещя, като изчака маймунякът да се отдалечи.

После се загледа в скъсаните краища.

Случваше се неведнъж и по време на показ. Безам бе прекарал немалко трескави минути в лепене, докато зрителите весело тропаха с крака и жизнерадостно замеряха екрана с фъстъци, ножове и двуостри брадви.

Пусна размотаната лента на пода и посегна към ножицата и лепилото. Скоро установи, че Библиотекарят поне не е отнесъл някоя интересна част. Безам не би се учудил, ако маймунякът си бе присвоил кадрите, в които момичето пъчеше не особено добре покрития си бюст, или пък някоя от бойните сцени. Оказа се, че е предпочел момент, когато Синовете на пустинята се спускат един по един в галоп от планинската си твърдина на абсолютно еднакви камили.

— Що ли му трябваше да къса — мърмореше, бъркайки в гърненцето с лепилото. — Там имаше само камънаци.

Виктор и Гаспод стояха сред дюните до линията на прибоя.

— Ей там е била колибата от плавеи — посочи Виктор — и ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш нещо като път към хълма. Но горе има само дървета.

Гаспод обаче се озърташе към залива на Света гора.

— Хъм, кръгъл е…

— И на мен ми се стори необичайно.

— Чух веднъж, че имало един град, ама толкова порочен, че боговете го превърнали в локва разтопено стъкло — вметна незнайно защо кучето. — И единственият, който видял нещастието, се превърнал в стълб от сол.

— Чак дотам ли… Какво ли са вършили онези хора?

— Де да знам. Може би нищо особено. Боговете лесно се ядосват.

— Аз добро момче! Пляси добро момче!

Едрото куче претича като мълния над дюните, истинска комета от златисто оранжева козина. Спря рязко до Гаспод, после заподскача наоколо с бодро скимтене.

— Избягал е и сега иска да играе с мен — съобщи мрачно Гаспод. — Ама че нелепост. Пляси, престори се на мъртъв!

Вы читаете Подвижни образи
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату