Виктор се вторачи скептично в Гаспод.
— Не го карай да будува до късно. Ще се разтревожат.
— Ясно, разбрахме се. А на тебе лека ти нощ. — Гаспод почака Виктор да се махне. — Хъ, що ли някой не вземе да се разтревожи за мен? — Вторачи се сърдито в Пляси, който тутакси застана мирно и зачака. — Тъй, паленце… Време е да се поочукаш в тоя живот. Първият урок е „Как да изкопчиш безплатно къркане в бара“. Имаш късмет, че ме срещна.
Два кучешки силуета се клатушкаха по улицата в полунощ.
— „Ний сме мънички овчици — виеше Гаспод — и не знаем пътя до дома…“
— Бау! Бау! Бау!
Гаспод се отпусна на земята и си почеса ухото или поне мястото, което успя да налучка. Кракът му се мяташе неуверено във въздуха. Пляси го наблюдаваше със съчувствие.
Вечерта мина с бляскав успех. Гаспод открай време се сдобиваше с безплатна пиячка, като просто сядаше и впиваше в хората толкова нетрепващ поглед, че те се смущаваха и му сипваха бира в паничка с надеждата после да се махне. Бавен и скучен процес, затова пък безотказен. А Пляси…
Пляси владееше всякакви номера. Можеше да надига бутилки. Излайваше толкова пъти, колкото пръсти му показваха. Разбира се, Гаспод също би могъл да го прави, но чак сега проумя, че подобни глупости се възнаграждават.
Освен това Пляси разпознаваше безпогрешно младите дами, поканени в заведението от обнадежден ухажор. Вълкодавът нежно полагаше глава в скутовете им и ги гледаше толкова проникновено, че кавалерът незабавно му поръчваше паница бира и чинийка с бисквитки във формата на рибки. Ей така, за да направи впечатление на потенциалната любима. За Гаспод това беше немислимо постижение — късите крачка не му позволяваха да стигне до ничий скут, а и би предизвикал само писъци на отвращение.
Седеше под масите с озадачено неодобрение, по-късно и със замаяно озадачено неодобрение, защото Пляси беше самата щедрост в поделянето на паниците бира.
Накрая изритаха и двамата от кръчмата. Гаспод прецени, че сега е моментът да изнесе лекция за истинската кучешка същност.
— Няма що да се млякосваш… уф, да се
— Бау — отзова се Пляси.
— Ти си послушното куче на човешките империалисти! — строго заяви Гаспод.
Пляси закри муцуната си с предните лапи.
Гаспод се помъчи да стане, краката му се оплетоха и той тупна тежко. Две огромни сълзи се стекоха от очите му.
— Ами да, нямах перспективи. — Все пак се закрепи прав. — Помисли само как започна тоя мой живот. В чувал насред реката. Ама истински чувал. Малкото сладко кученце отваря очички, оглежда с почуда света и що да види? Пъхнали са го в чувал. — Сълзите капнаха от муцуната му. — Първите две седмици си мислех, че тухлата в чувала е майка ми.
— Бау — обади се Пляси неразбиращо, но съпричастно.
— Поне е добре, че са ме метнали в Анкх — сподели Гаспод. — Да беше друга река, щях да се удавя и да отлетя право в кучешкия рай. Разправяли са ми, че едно грамаданско черно куче — дух идва и отсича: „Времето ти свърши. Див… Не, бе. Идвай с мен.“ — Гаспод зарея поглед в нищото. — В Анкх не можеш да потънеш — промълви замислено. — Много жилава река, да знаеш.
— Бау.
— Такова нещо не бива да сполетява и куче. Образно казано, де.
— Бау.
Гаспод се взря унило в бодрата и безнадеждно тъпа муцуна на Пляси.
— И една скапана думичка не чактисваш, а?
— Бау! — по-умолително отвърна Пляси.
— Смотаняк с късмет, туй си ти — осведоми го Гаспод.
Някой изтича в другия край на уличката.
— Ето го! Ела тук, Пляси! Добро момче!
Човешкият глас трепереше от облекчение.
— Не си длъжен да хукнеш, когато те вика Човекът! — изръмжа Гаспод.
— Пляси добро момче! Добро момче! — излая вълкодавът и заприпка напред послушно, макар и на зигзаг.
— Къде ли не те търсихме! — изсъска друг дресьор и замахна с пръчка.
— Не го бий! — побърза да се намеси първият. — Ще ми съсипеш цялата работа. — Взря се в тъмата и срещна погледа на Гаспод. — Ей го оня бълхарник, дето все се размотава наоколо. Настръхвам, като го зърна.
— Метни нещо да се махне — посъветва го вторият.
Първият се наведе и взе камък. Но когато се изправи, уличката беше опустяла. И трезвен, и пиян Гаспод имаше превъзходни рефлекси в напечени ситуации.
— Видя ли, а? — промърмори първият. — Все едно ни чете мислите.
— Ами! Някакво си помиярче. Забрави го. Хайде, слагай нашийника на този приятел и да го приберем, преди господин Диблър да се е усетил.
Пляси покорно тръгна с тях към студио „Векът на Плодния прилеп“ и позволи да бъде вързан зад оградата. Нищо чудно това да не му харесваше, но беше трудно да се установи в плетеницата от навици, чувство за дълг и смътни сенки на емоции, които ще наречем съзнание поради липса на по-подходяща дума.
Опита се да опъне веригата, после се просна на земята и зачака какво ще последва.
След малко се чу тих дрезгав глас от другата страна на оградата.
— Бих ти хвърлил кост със скрита пила в нея, ама ти ще нагълташ и пилата.
Пляси се ободри.
— Пляси добро момче!
— Шът! Шът! Поне да бяха ти позволили да се свържеш с адвоката си… Оковаването с вериги е нарушение на човешките права.
— Бау!
— Впрочем аз им се отплатих хубавичко. Промъкнах се след оня гадняр и му препиках вратата на къщата.
— Бау!
Гаспод въздъхна и си тръгна. Понякога в най-съкровеното кътче на душата си се чудеше дали все пак няма да е хубаво, ако
Пляси искрено харесваше такива щуротии, дори се бяха просмукали в костния му мозък. Гаспод се питаше мрачно това ли означава да си куче и изведнъж заръмжа. Не беше вярно, ако питаха него. Ако си истинско куче, не може да носиш чехли и да те разхождат на каишка. Трябва да си корав, независим и гаден.
Това е то.
Гаспод бе чул, че всички породи кучета могат да се сношават и плодят помежду си, чак до вълците. Значи всяко куче носеше у себе си вълка. Можеш да направиш куче от вълка, но не и да заличиш вълка у кучето. Когато бълхите станеха особено нагли, тази мисъл утешаваше.
Гаспод се опита да си представи сношение с вълчица и какво би могло да го сполети, когато удоволствието приключи.
Все тая. По-важно беше, че истинските кучета не пощуряват от радост, когато ги доближи човек и им
