Подвижни образи

Единият евнух — великан стеснително вдигна ръка.

— Аз съм — Мори.

— О, здрасти, Мори.

— Здрасти, Вик.

— Аз пък съм Скалата — обади се вторият евнух — великан.

— Здрасти, Скала.

— Здрасти, Вик.

— Моля всички да се настроят сериозно — скастри ги Диблър. — Сега ще… Какво има, Скала?

— Просто се питах, господин Диблър… А как да се мотивирам, за да изиграя сцената?

— Да се мотивираш ли?

— Ами да. Трябва да има нещо — настоя Скалата.

— Може ли да бъде „Уволнявам те на минутата, ако оплескаш ролята“?

Скалата се ухили.

— Както кажете, господин Диблър.

— Добре — въздъхна Гърлото. — Готови… Въртете!

Злонравният Кучи Син се завъртя тромаво, краката му се сгънаха в чудати камилски ъгли, накрая се понесе в сложен тръс.

Ръчката се завъртя…

Въздухът заискри.

И Виктор се събуди. Беше като бавно изплуване от розов облак или от великолепен сън, който въпреки всичките ти усилия се изцежда от паметта с нахлуването на дневната светлина и оставя след себе си само ужасна празнота от загубата. По инстинкт знаеш, че каквото и да преживееш до края на деня, не може да се сравни с този сън.

Той примига. Образите избледняваха. Усети смъдене в мускулите си и разбра, че току-що ги е пресилил.

— К’во ста’а? — успя да изломоти, после погледна надолу. — Охо…

Съвсем оскъдно покрит с плат женски задник се мъдреше върху камилския врат и значително подобряваше гледката.

— Защо — с леден тон попита Джинджър — съм просната върху камила?

— Де да знам! Не е ли по твое желание?

Тя се плъзна, стъпи на пясъка и се помъчи да оправи сценичния си костюм, доколкото го имаше.

Чак тогава двамата осъзнаха присъствието и на други наоколо.

Диблър, племенникът му, майсторът на ръчката, статистите, всевъзможните вицепрезиденти и разни други типове, вероятно сътворени от самия процес на заснемането на филм.13 Тук беше и Гаспод, Кучето — чудо.

Всички ги зяпаха изцъклено освен кучето, което се подхилваше.

А майсторът още въртеше ръчката. Изгледа я, сякаш не я познаваше, и спря.

Диблър също се изтръгна от вцепенението.

— Еха-а… Леле-мале…

— Магия! — ахна Сол. — Истинска магия!

Гърлото сръга Техничаря.

— Всичко ли хвана?

— Какво трябва да е хванал? — в един глас попитаха Джинджър и Виктор.

В следващия миг Виктор забеляза седналия на пясъка Мори. На едната си ръка имаше дълбока резка и Скалата я запълваше с нещо гъсто. Тролът видя изражението на човека и се усмихна бледичко.

— Ти май се мислиш за Коен Варварина…

— Ъхъ — изсумтя Скалата. — И нямаше що да го наричаш с таквиз думички. А щом ще се фукаш колко добре въртиш меча, ние пък ще поискаме още по долар на ден за поправка и измазване на отчупени парченца.

По острието на меча в ръката на Виктор имаше няколко вдлъбнатини. И под смъртна заплаха не би могъл да обясни как са се появили.

— Слушайте — избълва трескаво, — нищо не разбирам. И никого никак не съм наричал. Снимките започнаха ли?

— Седя си в палатката, а след малко вече съм си навряла носа в козината на камила — сприхаво се намеси Джинджър. — Нали не е прекалено нахално да попитам какво става тук?

Но никой не проявяваше желание да чуе въпросите им.

— Защо, ох, защо не можем да имаме и звук? — тюхкаше се Диблър. — Какъв страхотен диалог изтървахме!… Е, не разбрах нито дума, но веднага познавам добрия диалог.

— Папагали — делово отсече Техничаря. — Обикновени зелени папагали от Хоуондаленд. Смайваща птица. Помни като ядосан слон. Ако си набавим две дузини от всички големини, ще имаме пълния регистър гласови…

Впуснаха се в спор за подробностите.

Виктор също се смъкна от гърба на камилата и се шмугна под шията й, за да отиде при Джинджър.

— Изслушай ме, моля те! Беше същото като миналия път. Но по-силно. Все едно сънувахме. Щом майсторът завъртя ръчката, попаднахме в съновидение.

— Да, но какво сме правили?

— Вик, ти препусна в галоп с камилата към шатрата — подхвана Скалата, — скочи, налетя ни като вятърна мелница…

— … подскачаше по камъните и се хилеше… — вметна Мори.

— Ъхъ, после пък викна на Мори: „Сега ще те подредя хубавичко, гнусен черен стражнико“ — продължи Скалата. — Тогаз го цапардоса с меча по ръката, сряза шатрата…

— Правичката да си кажа, умело въртеше меча — пак се обади Мори. — Вярно, малко избиваше на фукня, ама доста добре се представи.

— Но аз не знам как… — смотолеви Виктор.

— … а тя се изтягаше сладкарски вътре — въодушеви се Скалата. — Ти я награби и тя ти каза…

— Сладкарски ли? — отмаляла отрони Джинджър.

— Сластно — натърти Виктор. — Тази дума имаше предвид според мен.

— … тя каза: „О, но това е… Гад-братският крадец.“ — Скалата се подвоуми. — Дали не обърках и тая думичка?

— Багдадският, бе — поправи го Мори и си разтърка ръката.

— Ъхъ. И тя говореше: „Над теб е надвиснала страшна заплаха, защото баща ми се закле да те погуби“, пък ти й разправяше: „Но сега, о, прекрасна роза, ще ти разкрия, че аз съм Сянката на пустинята“…

— А какво означава сластно? — настръхна полека Джинджър.

— И ти я подкани: „Нека препуснем заедно към касбата“, или нещо подобно, после… направи онуй нещо, дето го вършите вие, хората, с устите си…

— Свирнах ли? — налучка Виктор безнадеждно.

— Не, бе, другото. Звучи като вадене на тапа от бутилка — обясни Скалата.

— Целувка — хладно изрече Джинджър.

— Ъхъ. Не че съм вещ в тия занимания — призна Скалата, — но доста се проточи. Голямо целуване, спор няма.

— Аз вече се питах не е ли време да те залея с кофа студена вода — сподели тих кучешки глас.

Виктор ритна назад слепешком, но не улучи.

— И ти — увлече се в разказа си Скалата — яхна камилата, издърпа момичето… и господин Диблър се разкрещя: „Спрете, спрете, какво става тук, по дяволите, защо някой не ми обясни какво става!“ Е, тогава и ти, Вик, измрънка: „К’во ста’а?“

— Направо не помня друг път да съм виждал такова боравене с меча — добави похвала Мори.

— Тъй ли… Ами… Благодаря.

— Пък и тия крясъци „Ха!“ и „На ти, куче!“ бяха много професионални — допълни Мори.