Подвижни образи

— И прави номера — злобничко добави Джинджър.

— О, куче изпълнител?

Диблър се наведе и погали Гаспод по малката топчеста глава.

— Гър, гър…

— Ще ви смае с нещата, които прави — заяви Виктор.

— Да, ще ви смае — потвърди като ехо Джинджър.

— Ама е грозник — отбеляза Гърлото.

Вторачи се упорито в кучето, но все едно си мереше силите със стоножка в умението да рита. Гаспод би накарал и огледало да се извърне.

Диблър обаче явно премяташе някаква идея в главата си.

— Между другото… доведете го сутринта. Хората обичат да се посмеят.

— О, ще се разкикотят още щом го видят — обеща Виктор. — Ще се смеят до припадък.

След няколко крачки чу тих глас зад гърба си:

— Някой ден ще ми платиш за това. Впрочем и сега ми дължиш по един долар на ден.

— За какво?

— Посреднически процент.

Над Света гора засияха звезди. Представляваха огромни кълба от водород, нагрят до стотици милиони градуси — толкова горещ, че дори не можеше да се запали. Много от тях щяха да се раздуят неимоверно, преди да загинат, а после да се свият до мънички намусени джуджета, запомнени само от най- сантименталните астрономи. Но в момента грееха поради метаморфози, недостъпни за алхимиците, и превръщаха скучните елементи в чиста светлина.

А над Анкх-Морпорк просто валеше дъжд.

Старшите магьосници се бяха събрали около гърнето със слончетата. По изрична заповед на Ридкъли странната съдина бе изнесена отново в коридора.

— Помня Риктор — сподели Деканът. — Един такъв кльощав. И малко се увличаше. Но беше умен, няма спор.

— Хе-хе! — изкряка Уиндъл Пунс от овехтелия си стол на колела. — Аз пък помня неговия миши брояч.

— И това гърне е достатъчно да… — започна Ковчежникът и се задави. — Какъв миши брояч?! Да не е пъхал вътре мишки на малък конвейер?

— Не, не. Виж сега, само навиваш пружинката на уреда, той почва да бръмчи и да брои всички мишки в къщата, а едни колелца с цифри на тях се въртят и показват колко са мишките.

— Но защо?

— Хъм… Сигурно е искал да брои мишки и толкова.

Ковчежникът вдигна рамене.

… уумм…

— Ей, гледайте. То се разклати — посочи Деканът.

… уумм… уумм…

Магьосниците се споглеждаха с внезапна уплаха.

— Какво става? Какво става, бе? — разкряка се Уиндъл Пунс. — Защо някой не ми… ъ-ъ, каже какво става?

… уумм… уумм…

— Да бягаме! — предложи Деканът.

— Накъде? — треперливо уточни Ковчежникът.

… ууммУУММ…

— Аз съм стар човек и настоявам някой да…

Тишина.

— На пода! — кресна Архиканцлерът.

Пльок.

От колоната до него се откърти парченце.

Ридкъли вдигна глава.

— Ех, богове, отървах се на…

Пльок.

Втората сачма отнесе връхчето на шапката му.

Още няколко минути магьосниците лежаха на каменните плочи и трепереха. Накрая Деканът подхвърли приглушено:

— Как мислите, това ли беше?

Архиканцлерът отлепи буза от пода. Червендалестото му лице вече аленееше.

— Ковчежнико!

— Да, господине?

— Ей на това му викам аз стрелба!

Виктор се обърна на другата страна.

— Квима?

— Шест часът заранта е, гусин Диблър рече да изгряваш, слънчице — уведоми го Детритус, докопа завивката и я пусна на пода.

— Шест сутринта ли? Значи още е нощ! — изпъшка Виктор.

— Гусин Диблър рече, че денят щял да бъде дълъг — предаде му тролът. — Гусин Диблър те иска за снимки в шест и половина. И туй ще стане, да знаеш.

Виктор си обу панталона.

— Поне може ли да закуся? — попита хапливо.

— Гусин Диблър рече, че е уредил да донесат нещо за ядене.

Под леглото започна хъхреща шетня. Гаспод се подаде и разнесе вонята си на стар килим. Зае се със сутрешното чесане.

— Как… — Видя трола. — Джаф, джаф.

— Я, малко куче. Аз обичам малките кучета.

— Бау.

— Сурови — добави Детритус.

Само че не успя да вложи задължителното гаднеене в гласа си. В главата му се полюшваше Руби, покрита с десетина декара червено кадифе.

Гаспод изчегърта с нокти едното си ухо.

— Бау — каза тихичко. — Това беше сдържана заплаха — обясни, щом тролът излезе.

Подножието на хълма вече беше претъпкано с хора, когато Виктор се появи на площадката. Бяха разпънати две палатки. Някой държеше поводите на камила. Духчета врещяха в няколко клетки под сянката на една трънка.

А насред хаоса се препираха Диблър и Среброриб. Гърлото бе обхванал с ръка раменете на противника.

— Ей по туй веднага си личи — разнесе се глас до коленете на Виктор, — че някой нещастен загубеняк ще бъде хубавичко изпързалян.

— Том, за теб това е крачка нагоре! — витийстваше Диблър. — Помисли — кой друг в Света гора може да каже за себе си, че е вицепрезидент по производството?

— Да, но фирмата си е моя! — изхленчи Среброриб.

— Правилно! Вярно! — поощри го Гърлото. — Тъкмо това означава длъжността вицепрезидент по производството.

— Сериозно?

— Лъгал ли съм те някога?

Челото на Среброриб се набръчка.