Подвижни образи

Може пък външността ми да се подобри, ама в тоя бизнес трябва да имам по- тролски вид. Гледай го Мори — наплеска си носа с цимент и сега мутрата му е такава, че да не го срещаш по тъмно. Е, к’во ще кажеш? Много ти ценя мнението, щото си човек, дето има нещо в главата.

Скалата озари събеседника си с ярка силициева усмивка.

След малко Виктор смотолеви:

— Скала, носът ти е чудесен. И щом го носиш ти, ще те отведе далеч.

Тролът се ухили до ушите и пак си пийна сяра. Извади от чашата стоманената бъркалка и облиза аметистовите капки от нея.

— Ама ти наистина ли мислиш… — започна, но забеляза празното място до себе си.

— Нищичко за никого не знам — отрече специалистът по пазене на коне, като избягваше да поглежда към надвисналия над него Детритус.

Диблър подъвка пурата в устата си. Макар да пътуваше с нов файтон, по пътя от Анкх-Морпорк падна голямо друсане. И не бе обядвал.

— Висок момък, малко муден, с тънки мустачки. И е работил при теб, както чувам.

Дребосъкът се примири.

— Бездруго не става за пазене на коне. Улисва се в работата. Май отиде да си търси нещо за ядене.

Виктор седеше в тъмната уличка, опрял гръб до стената, и се мъчеше да мисли.

Помнеше, че като малък слънчаса. Усещането беше почти същото.

Нещо тупна меко на отъпкания пясък пред краката му.

Някой бе пуснал шапка. Виктор я зяпна.

После този някой засвири на хармоника. Не беше изкусен музикант. Повечето тонове звучаха фалшиво, а останалите бяха хрипливи и дрезгави. Все пак се долавяше някаква мелодия, както и в хамбургера може да се открие намек за телешко месо.

Виктор въздъхна, порови в джоба си и извади два пенса. Хвърли ги в шапката.

— Добре, добре. Сега си върви.

Осъзна, че надушва странна миризма. Трудно я оприличи на нещо, но беше като от престарял и леко овлажнен килим в бебешка стая.

Чак тогава вдигна глава.

— Бау, мамка му, бау — процеди Гаспод, Кучето — чудо.

В закусвалнята на Боргъл бяха решили да вмъкнат в менюто тази вечер и салати. Най-близката зеленчукова градина се намираше поне на петдесетина километра от Света гора.

— Туй к’во е? — попита един трол и размаха нещо увиснало и кафяво.

Готвачът Фрунткин се престраши да изкаже догадката си.

— Маруля? — Взря се отблизо. — Да, бе, маруля.

— Ама е кафява.

— Тъй, тъй! Зрялата маруля си е кафява — припряно заяви джуджето. — Тъй се познава, че е зряла.

— Требе да е зелена.

— Бъркаш я с доматите — възрази Фрунткин.

— А това, лепкавото, какво е? — попита един мъж от опашката.

Фрунткин се изпъна в целия си еднометров ръст.

— Туй пък е мъйонезъ. Сам я направих. По книга.

— За книгата не знам — промърмори човекът и побутна месивото с пръст. — Но не си сложил олио, яйца и оцет, нали?

— Тя ни е специалитетът на деня — похвали се Фрунткин.

— Ясно. Само че сега се нахвърли върху марулята ми.

Джуджето сърдито стисна дръжката на черпака.

— Ей, слушай…

— Всичко е наред — увери го клиентът. — Плужеците по марулята я бранят храбро.

При входа настана суматоха. Тролът Детритус разблъска чакащите, а Диблър Гърлото вървеше след него.

Детритус избута с рамо опашката и впи мрачен поглед във Фрунткин.

— Гусин Диблър ще си поприказва с тебе.

Пресегна се над тезгяха, хвана джуджето за оплесканата с храна риза и го вдигна да виси пред Гърлото.

— Някой да е виждал Виктор Тугелбенд? — гръмко попита Диблър. — Или онова момиче Джинджър?

Фрунткин отвори уста да се разпсува, размисли и изписука:

— Момчето беше тука преди половин час. Джинджър работи при нас до обяд. Не знам къде ходи после.

— Но къде ли се е дянал Виктор? — затюхка се Гърлото.

Извади кесия от джоба си. Очите на Фрунткин се завъртяха към нея като ролкови лагери към мощен магнит.

— Де да знам, господин Гърло — смънка той. — Тя не беше тука и той пак се махна.

— Я ме чуй — започна Диблър. — Ако го видиш пак, кажи му, че ще го направя звезда, разбрахме ли се?

— Звезда — повтори джуджето. — Ясно.

Гърлото бръкна в кесията и извади монета от десет долара.

— Искам и да поръчам вечеря за по-късно.

— Вечеря. Ясно — писукаше джуджето.

— Ще опитам пържола и скариди — реши Гърлото. — Със салата от пресни, типични за сезона зеленчуци. Накрая — ягоди със сметана.

Фрунткин се опули.

— Ъ-ъ…

Детритус го побутна с пръст и го разлюля.

— Пък аз ще хапна… я да видим… отлежал базалт с прясно надробени конгломерати от пясъчник. Чатна ли?

— Ъ-ъ… Да.

— Пусни го, Детритус — заповяда Гърлото. — Не му е приятно да виси. По-леко, де! — Той огледа сащисаните лица около себе си. — Не забравяйте, че търся Виктор Тугелбенд и ще го направя звезда. Ако някой го срещне, да му предаде. О, да… Фрунткин, искам пържолата по-суровичка.

Закрачи към вратата.

Щом излезе, гълчавата връхлетя като приливна вълна.

— Не съм си представял, че звездите се правят… Мислех си, че са един вид заковани на небето…

— Значи ще го превръща в звезда…

— Ама как можеш да направиш звезда от човек?

— Де да знам. Сигурно го стискаш, докато се смали и избухне в кълбо от пламтящ водород!

— Що за гадост!

— Ти не знаеш на какво е способен оня страшен трол…

Виктор прилежно се взираше в кучето.

Не беше възможно да му е говорило. Предположи, че въображението пак му погажда номера. Но нали и предишния път си помисли същото?

— Как ли ти е името? — подхвърли и погали съществото по главата.

— Гаспод — отвърна Гаспод.