Никак не му беше леко да е Преподавател по невидими писмена6.
— Мисля, че ще е най-добре и ти да дойдеш — отсъди Архиканцлерът.
— Аз ли?
— Не мога да допусна да се свираш по ъглите и да изобретяваш милиони други вселени, дето са твърде малки да ги зърне някой, наред с другите щуротии за конти… континунунуума. И без това имам нужда от някой да ми носи въдиците и ар-бал… Тоест багажа — поправи се Ридкъли.
Стибънс заби поглед в чинията си. Най-съкровеното му желание беше да прекара следващите стотина години в Университета, да похапва до насита и да не шава прекалено често. Беше пълничък млад мъж с тена на някоя твар, приютила се под камък. Все му казваха, че трябва да направи нещо с живота си. Той искаше да направи от живота си легло.
— Но, Архиканцлер — престраши се Лекторът по съвременни руни, — все пак е дяволски далеч.
— Глупости — сряза го Ридкъли. — Прокарах новата платена магистрала чак до Сто Хелит. И дилижансите тръгват всяка сряда. Ковчежнико-о о! Някой да му даде най-после хапче от сушена жаба… Господин Стибънс, ти пък, ако можеш да останеш в нашата Вселена поне пет минутки, върви да уредиш билетите. Така… разбрахме се за всичко, нали?
Маграт се събуди.
И осъзна, че вече не е вещица. Установи факт; като част от нормалната инвентаризация, която всяко тяло провежда в първите секунди след изскачането от бездната на сънищата: ръце — 2 броя крака — 2 броя; страх от живота — 58%; неясна ГУМ — 94%; вещерско равнище — 0.
Уви, не помнеше някога да е била друга. От край време си беше Маграт Чеснова, третата вещица. Мекошавата.
Не се залъгваше, че я бива кой знае колко Занаята. Е, с някои заклинания се справяше доста добре, познаваше билките, но не беше вещица и в костния мозък като другите. А те се постараха да й го втълпят.
Ами явно се налагаше да усвои занаята на кралица. Поне щеше да бъде единствена в Ланкър Никой нямаше да й наднича през рамото всеки път и да подхвърля: „Не държиш тоя жезъл пра вилно“ Така…
Някой й бе откраднал дрехите през нощта.
Стана по нощница и заподскача по студените каменни плочи към вратата. Прекоси половината стая, преди вратата да се отвори сама.
Разпозна влязлото дребничко тъмнокосо момиче, макар да го скриваше купчината дрехи в ръцете му. Повечето хора в Ланкър се познаваха.
— Мили Чилъм, ти ли си? Купчината направи реверанс.
— Да, ’спожо?
Маграт повдигна горния край на купчината.
— Аз съм — Маграт. Здрасти.
— Да, ’спожо. Нов реверанс.
— Мили, какво ти става?
— Да, ’спожо. Поредният реверанс.
— Казах ти вече коя съм. Няма нужда да ме зяпаш така.
— Да, ’спожо.
Нервното приклякане продължаваше. Маграт откри, че и нейните колене започнаха да се подгъват конвулсивно от съчувствие, но не налучкваха ритъма и когато момичето се изправяше, те тъкмо се свиваха.
— Ако още веднъж ми речеш „да, ’спожо“, лошо ти се пише — обеща Маграт в мига, когато главите им се изравниха.
— Д… добре, ваше величество, ’спожо. Маграт бе осенена от смътно прозрение.
— Мили, още не съм кралица. Пък и нали се познаваме от двайсетина години? — изпъшка по пътя нагоре.
— Да, ’спожо. Ама вие ще бъдете кралица. Мойто мамче ми нареди да се държа почтително — обясни Мили, без да прекратява нескончаемите реверанси.
— А, тъй ли? Да, бе. Къде са ми дрехите?
— Нося ги, ваше предвеличество.
— Тези не са мои. И стига си подскачала нагоре-надолу. Вече ми призлява, като те гледам.
— Кралят ги поръча чак от Сто Хелит специално за вас, ’спожо.
— Я виж ти… И кога ги поръча?
— Де да знам, ’спожо.
„Знаел е, че се връщам. Но как е научил? Какво се мъти тук?“ По специално поръчаните тоалети имаше далеч повече дантели, отколкото Маграт би понесла но това се оказа най-дребният проблем. Обикновено носеше простичка рокля без почти нищо друго отдолу освен самата Маграт. Височайшите дами не можеха да пробутват такива номера. Мили дори имаше нещо като техническа диаграма за обличането, но не им помогна особено.
Разучиха я.
— Значи това са стандартните принадлежност; на една кралица?
— Не знам, ’спожо. Негово величество май им прати доста пари и поръча да ви приготвят всичко дето се полага.
Подредиха отделните елементи на пода.
— Аха, това са пантофките…
В крепостта отвън се смени стражата. По-точно стражът смени ризницата с градинарската престилка и отиде да плеви фасула. Вътре продължа ваше обсъждането на шивашките загадки.
— Ама, ’спожо, туй май го надянахте обратно И кое ли чудо ще да е кринолинът?
— Тук пише: „Вкарайте петлицата А в прорез Б.“ Изобщо не виждам прорез Б. А тези неща приличат на дисаги. За нищо на света няма да ги нося Ами това?
— Трябва да е рюш, ’спожо. Брат ми разправя че бил последният писък на модата в Сто Хелит.
— Аха, значи хората пищят, защото са принудени да го търпят. А това?
— Май е брокат.
— На пипане е като картон. Нима трябва да нося тези неща всеки ден?
— Ми не знам, ’спожо.
— Но Верънс се размотава по кожен панталон и стара куртка!
— Да, ама вие сте кралица. Не може. Всеизвестно е. На кралете им е позволено да се шматкат едва ли не по гол г…
Мили притисна длан към устата си.
— Няма нищо — успокои я Маграт. — Убедена съм, че и кралете имат… съответните части над краката като всички останали. Казвай каквото започна.
Момичето пламтеше като божур.
— Ами… ами… Кралицата трябва да е дама. Негово величество си има книги за тия работи. Етикети и тям подобни.
Маграт огледа критично отражението си.
— Много ви отива, ваше бъдещо величество — насърчи я Мили.
Маграт се въртеше на всички страни.
— Косата ми е истински ужас — отбеляза след малко.
— О, ’спожо, кралят каза, че е повикал фризьор чак от Анкх-Морпорк. За сватбата.
Маграт намести един кичур. Започваше да проумява, че да бъде кралица означава съвсем нов живот.
— Охо… И сега какво?
— Де да знам, ’спожо.
— С какво се занимава кралят?
— А, той закуси рано и се отнесе към Резена Щял да учи стария Мъкло как да си гледа свинете по
